Владислав Реймонт - Селяни

Натрупаният художествен опит, свежестта на познанията от живота на селото и творческият темперамент съпътствуват работата върху произведението в продължение на пет години: от 1904 до 1909 година. Още самата конструкция на романа издава една от основните концепции на Владислав Реймонт. В поредицата от четирите части, назовани съответно: Есен, Зима, Пролет, Лято, заедно със символа на пътя от есенната летаргия към зрелия плод на лятото се прокрадва дълбокото схващане за органичната връзка на природната цикличност и живота на селянина. Човекът и земята са в неразривна връзка. Нейното плодородие е функция на труда му, но самият той е една функция на природата, мислеща единица, строго подчинена на нейните закономерности. Върху огромен фактологичен материал, групиран около сюжетната ос из живота на едно средно селско семейство, което се замогва в непрестанна борба със земята и враждебно настроените вътрешни и външни обществени сили, Реймонт постига внушителна епопея на селския труд, омировски размах на картината на селския живот. В него е отразено и вечното, и случайното, сплетени в неразривно единство и подчинени на играта на човешката страст, която, както бе споменато, е функция на суверенните закономерности на природното.

Главният герой на произведението, Мачей Борина, е представен като типичен замогващ се средняк, който не е изгубил още характерната за изходната си среда алчност за земя, но вече е придобил самочувствието на селски първенец. Макар и ярко реалистичен образ, той е натоварен допълнително от автора с внушението за образец на селска мощ и земно достойнство и постепенно се утвърждава в читателското съзнание като символ на полското село. Скарването на бащата и сина, на Мачей Борина и Антек, заради красавицата Ягна е също елемент в художествения апотеоз на жизненото начало у селянина, на неизчерпаемата му, безогледна виталност. Само външната агресия, чуждите сили са в състояние да примирят враждуващите хора от една кръв — бащата и сина. С това в романа умело е изведено, че най-дълбокият пласт в селската психика е родовото начало, усетът за общия корен, който е приглушен от страстите на ежедневието, но се събужда в крайна ситуация, за да утвърди недвусмислено своя приоритет. Самата Ягна е представена от Реймонт с безгранична авторска любов и преклонение. Той я превръща в своего рода езическо божество, пред което се прекланят всички: от възхищение, привързаност или суеверен страх. Властната жизнена красота, независима и могъща като природата, освободена от задръжките на селския примитивизъм, незачитаща прастарите морални традиции, превръща този колоритен образ в символ на женствеността и плодоносната щедрост, необвързани от никакви други закони освен от тези на своето собствено съвършенство. Ягна е персонифициран двойник на земята и затова страстта, събудила се у стария Борина, се смесва в неговото съзнание с отношението към земята и изгражда едно силно и жизнено двуединство. Великолепен финален пасаж на този пласт от романа представлява смъртта на Борина. Замогналият се селянин, покорил на стари години кумира за красота на селото и същевременно нелепо лишен от живот съгласно неведомите пътища на отделната човешка съдба, с последни сили излиза на нивата си и започва да сее в нея обикновена пръст. Символът се затваря в логичен и същевременно ярко художествен кръг. Самозасяването, самооплождането на земята, възпроизводството на земята се осъществява чрез ръката на малкия човек, който, изпълнил своята роля, своето призвание, се завръща обратно в нея.

В необозримата и пъстра панорама на романа Реймонт показва някои от най-характерните моменти от историята на полското село от втората половина на деветнайсети век. Намерил е място и мотивът за борбата на полското селячество срещу немската колонизация, който така вълнува представителите на позитивизма („Предна стража“ на Болеслав Прус). Макар и замътени от биологичната концепция на Реймонт за живота, прозират в страниците на романа и най-типичните социални противоречия на епохата. „Селяни“ са още един красноречив пример за силата на художественото проникване в действителността. Проникновеният разказ, ярките образи и трагичните им съдби, без да компенсират мирогледните неясности, превръщат произведението, по думите на Ленин за „Война и мир“, в огледало на обективните процеси, а това обяснява и „дълголетността“ на художественото му въздействие, както и незатихнащата му актуалност.