Владислав Реймонт: Селяни

В най-големия си роман Владислав Реймонт за първи път в полската литература успява да подчини така органично окраската и нюансите на стила на авторската си концепция. „Селяни“ са пропити с изключителни природни картини, в тях диша пейзажът на Средна Полша, умореното вечерно небе и сочният изгрев. Всички часове на деня, всички месеци на годината оставят по страниците на романа феерията на своите цветове, вкуса на въздуха и водата си. Но именно тук е и новаторското отношение на Реймонт към описанието на природата. Срещаме се с функционална картинност на разказа. Природните картини са органично свързани с духовния мир на героите, определят го и се доизграждат чрез него. А това е най-стилното осъществяване на неразривната връзка между човека и природата, която представлява част от основната концепция на Реймонт. Силно впечатление прави и езикът на епопеята — той е една специфична емулсия от народни говори и строен литературен изказ. А диалектизмите са издържани умело в границите на образната индивидуализация и речевия колорит.

Вече седемдесет години романът „Селяни“ не е изгубил своята свежест, не е престанал да вълнува огромен брой читатели, без помощта на образователната принуда или рекламната популяризация. Чисто полският му характер, изваяните в съвършени стилни структури народопсихологически феномени, неостаряващнят му емоционален климат са важни фактори при изграждането у съвременния поляк на представата за историята на полското село. А това е една нова, съвременна функция на романа, навярно втъкана несъзнателно в произведението от автора, но превърнала се във възможност за бъдещето благодарение на забележителното му художествено майсторство, на творческия му стоицизъм и апостолска любов към обикновените хора.

… Да бъде похвален Исус Христос! 1 1 Народен поздрав у католиците поляци. — Б.пр.

— Во веки веков, моя Агато, накъде така?

— По света, по хората, мили отче — свят широк… — И тя описа с тояжката си дъга от изток към запад.

Свещеникът погледна неволно в далнините и бързо сви очи, тъй като на запад висеше ослепителното слънце, а после попита по-тихо и някак плахо:

— Изпъдиха ли те Клембови, а? Може би не сте се погодили?… Може би…

Тя не отговори веднага, поизправи се, пошари тежко със старите си избелели очи по заесенелите и пусти нивя и по покривите на потъналото в градини село.

— Ех… не ме изпъдиха… може ли… добри хора са и роднини. Па и погаждахме си се… Току самичка си пресметнах, че е време да се махна… Чуждото си е чуждо — взема се и насред път. Време е, нямаха вече работа за мене… па зима иде, ами… нима току-така ще ме хранят или подслон ще ми дадат?

Па ето на̀, отбиха и телето от кравата… и гъските… че нощите позастудяха, та и те трябва да се затварят вече — затова им сторих място… ами как… жалко е за добиченцата, нали и те са божи гадинки… А хората са добри, нали барем лете ме прибират, не им се свиди ни подслона, ни мъничкото ядене — като господарка се ширех у тях…

А през зимата по света, по просия.

Малко ми стига на мене, ще си изпрося от добри хора и до пролет, добър е господ, ще преживея, па и някоя пара ще си прикътам — тъкмо да им се намери за гладните дни… свои нали сме си…

То преблагия наш Исусец няма да остави сиромашта.

— Няма, няма да я остави — извика разпалено свещеникът и свенливо сложи в ръката й една злотувка 2 2 Полска монета, равна на 15 тогавашни копейки. — Б.пр. .

— Благодетелю, добрички благодетелю!

И тя се хвърли в краката му с разтресена глава и град от сълзи се посипа по сивото й и набръчкано като есенна оран лице.

— Иди си сбогом… иди си — шепнеше той смутен, като я вдигаше от земята.

Тя пое с разтреперани ръце торбите и тояжката си с шип на края, прекръсти се и тръгна по широкия изровен път към гората; само час по час се обръщаше към селото и към нивите, из които хората вадеха картофите, поглеждаше жално към провлечените из стърнищата пушеци на пастирски огньове, докато се скри зад крайпътните храсти.

А свещеникът пак седна на количката на плуга, смръкна енфие и разтвори молитвеника, но очите му отскачаха от червените букви и летяха по просторните, потънали в есенен унес земи, блуждаеха по бледното небе или се спираха на наведения над плуга ратай.

— Валек… браздата е крива… ето… — извика той, понадигна се и следеше с поглед всяка крачка на угоените сиви кобили, които шумно теглеха плуга.