Владислав Реймонт - Селяни

Някои вече си тръгваха от нивите към дома.

Човешки гласове, цвилене, мучене, тропот на коли все по-ясно се чуваха в тихия здрачен въздух.

Черковната камбанка зачурулика вечерня, хората се спираха и молитвен шепот като шум на капещи листа падаше в мрачината.

С песни и весели гласове подкарваха от паша говедата, които вървяха нагъсто из замъглените от прах пътища, а в дрезгавината на праха понякога се показваха мощните глави и вирнати рога на добитъка.

Тук-там поблейваха овце, ту оставили пашата гъски на ята хвърчеха, потънали в лъчите на залеза, та само пронизителният им крясък показваше къде са.

— Ех, жалко, харна беше шарената крава.

— Е… не е на някой сиромах.

— Няма си Борина домакиня, така се и разсипва всичко като през сито.

— Ами Ханка не е ли домакиня?

— За нея си… като ратаи са при баща си, току гледат да откъснат нещо за себе си, а бащиното кучета го яли.

— А Южка какво може да стори, сополана е още.

— Ами, ами, нима Борина не може да отдели земя на Антек, а?

— А после да остане на техни ръце да го хранят, а?… Стар си, Вавжеко, а още си много глупав — захвана живо Ягустинка. — Охо, Борина е още як, може да се ожени, да не е глупав да припише на децата си?

— За як, як е, но вече шейсет лазарника има.

— Не се грижи, Вавжеко, всяка млада ще се ожени за него, само да рече.

— Две жени е вече погребал.

— И трета ще погребе, ако е рекъл господ. Ама докато е жив, не дава на децата си ни петдесет разкрача земя, ни лехичка, ни стъпка. Проклетници! Ще изядат и него, както мене моите. Ще го хранят едно хубаво, та ще ходи по чужди къщи, отглади ще си мре и по просия ще тръгне. Дай си, що имаш, на децата, па те ще ти дадат тъкмо колко да ти стигне за въже и за камък на шията.

— Хора, време е вече да си ходим, смрачава се.

— Време е, време е! Слънцето вече зайде.

Събраха набързо мотиките, кошниците, празните грънци за храна, тръгнаха полека като гъски по междата и си продумваха това-онова. Само старата Ягустинка все крещеше разярено за децата си, а после и на всички си изливаше гнева.

А заедно с тях едно момиче караше свинка с прасенца и с тънък гласец пееше:

— Пък тая щуруша врещи, като че ли я дерат.

В Бориновия двор, обиколен от три страни със стопански сгради, а от четвъртата с градина, която го отделяше от пътя, се бе насъбрал вече много народ; няколко жени приказваха и се вайкаха над едрата червено-бяла крава, просната пред обора върху торището.

Старото куче, малко куцо и с проскубана по хълбоците козина, тичаше около Червенуша, душеше я, лаеше или пък се спущаше към плета и подгонваше навън децата, които се катереха по оградата и надзъртаха любопитно в двора, или отиваше при свинката, която се бе излегнала до къщи и тихо грухтеше, защото я бозаеха малките бели прасета.

Ханка дотърча запъхтяна, наведе се над кравата и я загали по муцуната и челото.

— Червенушо, сирота Червенушо! — викаше насълзена тя, дори се разплака и сърдечно зарида.

А жените даваха все по-нови съвети за спасяване на болната: ту разтопена сол й наливаха в гърлото, ту разтопен восък от осветена свещ с мляко, някой казваше сапун със суроватка, друга пък казваше кръв да й пуснат. Но нищо не помагаше на кравата — тя все повече се протягаше, понякога вдигаше глава и промучаваше дълго, болезнено, сякаш за спасение, дори хубавите й очи с розови белки се замъгляваха и тежката й рогата глава падаше от пресилване. Тя изплезваше език и облизваше Ханкините ръце.

— Може би Ямброжи ще каже нещо? — предложи една.

— Наистина той разбира от болести — повториха.

— Тичай, Южо. Ей сега би камбаната, може още да е в черквата. Божичко, ами като дойде тате, ще ни даде да разберем, ще… Па какво сме криви ние! — редеше разплакана тя.

После Ханка седна на прага на обора, даде бялата си гръд на момченцето, което проплакваше, и със силно вълнение поглеждаше хъркащата крава или се ослушваше през плета към пътя.

Не след много Южа се върна с крясък, че Ямброжи вече иде.

В тоя миг пристигна старец, може би стогодишен, прав като свещ, макар че бе с един дървен крак и с тояга, със сухо, набръчкано като картоф напролет и някак сиво лице, обръснато и порязано на резки. Бялата му като сняг коса падаше на кичури по челото и врата му, защото беше гологлав.

Той отиде право при кравата и грижливо я прегледа.