Владислав Реймонт - Селяни

Само Ханка се почувствува по-спокойна и така зарадвана от мъжовата похвала, така укрепена душевно и пълна с надежди, така жадна за работа и да се покаже, че всичко ще уреди, та не можеше да се изкаже.

Не след много жените се разотидоха и ковачката веднага дойде да поседи при болника, а Ханка и Южка отидоха до кочината да понагледат шипарчето.

Пуснаха го на двора, но понеже бе охранено, то се търколи веднага в редкия тор и не искаше и да се мръдне.

— Не му давай днес нищо да яде, нека се очисти.

— Тъкмо бях забравила днеска след пладне да му дам…

— Тоя път добре си направила; трябва да го уредим утре. Ти повика ли Ягустинка?

— Обеща да дойде още днеска надвечер…

— Облечи се и търчи при Ямброжи! Кажи му утре, макар и след черква, да дойде с ножовете си да очисти шипарчето.

— Дали ще може, защото свещеника извести, че утре ще дойдат двама други свещеници да изповядват?

— Ще намери време!… Знае, че няма да жаля водката, а той умее хубавичко да го насече и да натъкми месото. И Ягустинка ще помогне.

— Тогава трябва да ида раничко до града за сол и приправки…

— Прищяло ти се е да се попроветриш!… Няма нужда: всичко ще вземем от Янкел, аз още сега ще отида и ще донеса. Южке — извика тя след нея, — ами къде са Петрек и Витек?

— По селото ще да са, защото Петрек взе и цигулката.

— Ако ги срещнеш, изпрати ги да пренесат пред къщи коритото от навеса, утре рано трябва да го запарим.

Южка, доволна, че можа да се откъсне за из село, се залетя до Настка, та заедно да подирят Ямброжи.

Но Ханка не отиде в кръчмата, защото тъкмо тогава се домъкна баща й, старият Вилица, та му даде нещо да хапне и радостно разправяше какво казал Рохо за Антек, и още недовършила, току дотърча Магда и се развика:

— Скороте, че на тате нещо му стана!

Борина седеше на края на леглото и се оглеждаше по стаята. Ханка се втурна да го прихване, за да не падне, а той прекарваше очи по нея и отведнъж ги прикова във вратата, дето в това време неочаквано се показа ковачът.

— Ханко!

Той извика разбрано и силно, та тя чак се изплаши.

— Ето ме, тук съм. Но не се мърдай, доктора не позволява — шепнеше тя изплашена.

— Какво става по света?

Гласът му бе разбит, някак чужд.

— Пролет иде, топло е… — заекваше тя.

— Станаха ли?… Време е за къра…

Те не знаеха какво да кажат и само се споглеждаха; Магда току нададе плач.

— Пазете своето! Дръжте се, селяни!

Той викаше, но думите му се късаха; захвана да се тресе и огъва в ръцете на Ханка, а ковачът и жена му поискаха да я отменят, но тя не отстъпи, макар че раменете и кръстът й отмаляваха. Те го гледаха тревожно и чакаха какво ще каже.

— Най-напред ечемика да посеете… Към мене, селяни!… Помощ!… — извика той страшно отведнъж, изпружи се и падна възнак, очите му се затвориха и захърка.

— Умира!… Божичко!… Умира… — викаше Ханка и го дърпаше с всичка сила.

А Магда втикваше бързо запалена свещ в безсилната му ръка.

— По-скоро свещеника, Михале!…

Но преди да излезе ковачът, Борина отвори очи и изпусна спермацетовата свещ от ръце, та се счупи на парчета.

— Премина му, нещо търси…

Ковачът зашепна нещо, като се навеждаше над него, но старият го отблъсна твърде силно и завика като в пълно съзнание:

— Ханко, отпрати тия хора!

Магда се хвърли към него с плач, но изглежда, че той не я позна.

— Не ща… Не трябва… Изгони… — настоятелно повтаряше той.

— Дръпнете се макар в отвода, не се противете… — молеше ги тя.

— Излез, Магдо, аз няма да мръдна оттук — процеди упорито ковачът, понеже смяташе, че старият иска да каже нещо тайно на Ханка.

Старият чу това и като се надигна, погледна го тъй страшно и му показа с ръка вратата, че той като сритано куче се махна и със злоречие изскочи при разплаканата в пруста Магда, но внезапно се притаи, огледа се, излезе в градината и като мина снишен под прозореца откъм страничната стена, прилепи се под него да подслушва, защото тъкмо там се опираха леглата, та през стъклата все можеше да дочуе нещичко.

— Седни при мене! — заповяда старият след неговото излизане.

И тя приседна на крайчеца на леглото, като едвам задържаше плача си.

— В килера ще намериш някой грош… Скрий ги да не ти ги изкопчат…

— Къде?

Тя се тресеше вече от вълнение.

— В житото…

Той говореше разбрано и си почиваше след всяка дума, а тя, като задушаваше страха си, бе цяла погълната от неговите странно светещи очи.

— Пази Антек… продай половината имот, ама не го давай… не давай… твоето…