Владислав Реймонт - Селяни

— Е-е… така си само дрънка, да има какво да си приказва по къщите.

— Идва ли и у вас да ви каже това?

— Всеки ден се отбива, ама при Ягуша; с нея има някаква работа, та се срещат и пред хората се разправят по прелезите.

Това тя каза по-тихо и с натъртване, като поглеждаше през прозореца, защото в същото време Ягна излезе пред отвода, хубаво пременена, с молитвеник и с върбички в ръка. Дълго гледа тя след нея.

— Ще окъснеете, момичета; народа вече отвсякъде приижда.

— Още камбаните не са били.

Но в същото време и камбаните гръмнаха за черква и бавно, дълго и екливо звъняха.

Наскоро всички тръгнаха от къщи към черква.

Ханка остана сама, натъкми за обед, попритегна се и излезе, та седна с децата си на прустчето да ги среши и попоще, защото през делниците никога не оставаше време.

Слънцето бе изскочило вече твърде високо, а хората отвсякъде се стичаха към черква и всеки миг излизаха из дворищата, та по улиците се червенееха като макове женски облекла и се носеше глъчка и крясъци на деца, които се залисваха да хвърлят камъни по водата и по птичките; понякога тропотеха коли с другоселци или пък някакви мъже, види се чужденци, преминаваха, като поздравяваха с „Да бъде похвален“, докато полека-лека всички преминаха и опустелите улици млъкнаха.

Като изпоска хубавичко децата, Ханка ги изведе на сламата при картофените ровници да си играят, погледна заврелите гърнета, па се върна на първото си място и започна, да се моли полугласно с броеница, защото не знаеше да чете по книга.

Наближаваше пладне, пълна празнична тишина обхващаше селото, никъде никакви гласове не се чуваха, освен цвъркота на врабците и чуруликанията на ластовиците, които си градяха гнезда под стрехите. Времето беше топло, току-що първа пролет бе докоснала земята и дърветата; небето висеше младо, изсиняло и чудно бляскаво; овошките стоеха неподвижно, като подаваха към слънцето отрупаните си с набъбнали пъпки клони, а елхите около вира сякаш с тихичко дихание раздвижваха жълтите си реси: и ръждивите, лепкави и ароматни като напоени с мед пъргове на тополите се отваряха на светлината като човки на пиленца…

Пред къщите приятно припичаше, та чак мухи наизлязоха по огрените стени, а понякога и пчела се показваше и с бръмчене кацваше по паричките, които назъртаха изпод плетищата, или пък се носеше бързо по храстите, лумнали като зелени пламъци с младите си листчета.

Но откъм полето и горите повяваше още влажен и студен вятър.

Службата трябва да беше към средата, защото в тихия и сякаш накипял от пролет въздух се проточиха гласове на далечни песни, свирене на орган и от време на време всички тия звуци като благодатен дъжд се разсипваха в замиращите тонове на черковните звънчета.

Времето бавно и тихо се изнизваше. Когато слънцето застана най-високо, дори птичките замлъкнаха, само враните дебнеха крадливо след гъсетата, навиваха се ниско над вира и възбуждаха крясъка на гъсоците; веднъж и щъркел затрака нейде и прехвърча наблизо, защото голямата му сянка премина по земята.

Ханка се молеше горещо, като гледаше децата, а понякога поглеждаше и към стария.

Но той лежеше, както винаги, неподвижно и загледан пред себе си.

Той бавно умираше, приближаваше се по малко от ден на ден към своя край, както назрява едрокласо жито под слънцето за острия сърп. Никого не можеше да познае той, дори когато повикваше Ягна и я хващаше за ръце, гледаше на другата страна. Само на Ханка се струваше, че при нейния глас той помръдва устни и очите му се раздвижват, като че иска да каже нещо…

И все така беше без никаква промяна. Всеки, който го видеше, се разплакваше.

Боже мой, кой се е надявал на това! Такъв стопанин, такъв умник, такъв богаташ, лесно не може да се намери втори, а сега лежи като треснато от гръм дърво, на което всички клончета са зелени, но вече се е предало на смъртта…

Нито умрял, нито жив, току изцяло в ръцете на божието милосърдие.

О човешка орис, упорита орис!

О сила на божиите предопределения, която се вестяваш, когато никой не се надява, посред бял ден или в тъмна нощ, но все помиташ човешката прашинка в селенията на горчивата смърт!…

Тия тъжни мисли за него й дойдоха и тя погледна към небето, въздъхна веднъж-дваж, свърши броеницата и трябваше вече да се заеме с обедното доене на кравите, защото въздишките са си въздишки, а най-напред работата трябва да се гледа.

Когато се върна с пълни ведра, всички вече бяха в къщи. Южка разказа какво говорил свещеникът от амвона и кой бил на черква; вдигна се гълчава и в къщи, и пред къщи, понеже няколко нейни дружки бяха дошли с нея и заедно гълтаха осветени пъпки от върбовите клончета, че предпазвали от гърлобол.