Владислав Реймонт - Селяни

Много се смяха и много от тях не можеха да преглътнат, задавяха се, та дори трябваше вода да пийнат или да ги думкат с пестници по гърба, за да им премине по-лесно, което Витек вършеше с голяма радост.

Ягна не се върна за обед; видели я, като отивала с майка си и с ковачите. И току-що станаха от софрата, Рохо влезе. Спуснаха се радостно да го приветствуват, станал им беше близък, като роден дядо, а той тихо поздравяваше, каза всекиму по нещо и го целуваше по главата, но когато му сложиха да хапне, не яде; беше твърде много уморен и се оглеждаше по къщи. Ханка следеше очите му и не смееше да попита.

— Видях се с Антек! — каза той тихо, без да гледа никого.

Тя скочи от раклата; обзе я страх, стисна я за сърцето, та не можеше и дума да изрече.

— Съвсем здрав и добре разположен. Макар че пазачът ни наблюдаваше, цял час разговарях с него.

— Във вериги ли е? — изрече тя със страх.

— Остави това, пък ти!… Обикновено, както и другите!… Не му е тъй лошо там, не бой се!

— Ами Козела разправял, че там бият и приковават към стената.

— Може другаде да е така… за нещо друго… но Антек не са пипнали — продължаваше Рохо.

Тя сгърна ръце от радост и усмивка като слънце премина по лицето й.

— А като си тръгнах, каза: каквото и да става, прасето пред празниците да заколите, защото и той иска да си хапне осветено в черква месо.

— Гладува там бедния, гладува! — изохка тя плачливо.

— Та нали тате казваше, че като се поохрани, ще го продаде — забеляза Южка.

— Казваше, но щом Антек е заповядал да го заколим, неговата воля е първа след татевата — повиши глас Ханка рязко и неотстъпчиво.

— И още каза да нареждаш всичко по къра, каквото трябва, нищо да не те спира. Казах му, че ти добре нареждаш всичко.

— А той каза ли нещо? Какво рече?

Радост като огън я обля.

— Каза ми, че като искаш, ти можеш всичко да уредиш…

— Ще уредя, ще уредя!… — шепнеше тя решително и в очите й блесна твърда воля.

— А какво ново у вас?

— Нищо, всичко старо… Ще го пуснат ли скоро? — попита тя с тревожен трепет.

— Може веднага след празниците, а може и малко по-късно, като свърши следствието… А то ще се провлече дълго, че е цялото село, толкова хора… — отговори уклончиво Рохо, без да я гледа в очите.

— Пита ли за къщата, за децата, за… мене… за сички?… — подхвана тя развълнувано.

— Пита ами, едно по едно му разказах.

— За всинца в село?…

Страшно й се искаше да узнае дали е питал и за Ягна, ами като не смееше открито да попита, току изоколе, тъй, да би той сам заговорил, без тя да го подсеща, тя дълго се мъчи, но не успя, защото удобното време мина, разчу се из селото, че се е завърнал, и наскоро, още преди вечеря почнаха да дохождат жени, любопитни да чуят нещо за своите.

Той излезе при тях пред къщи, седна под стряхата и разправяше какво се е научил за всеки поотделно, и макар, че нищо лошо не казваше, тихото женско хлипане почна да се усилва между насъбралите се, па някъде и плач с глас, а някъде и жалостна дума се откъсваше…

А после той тръгна из село, като се отбиваше почти във всяка къща, и с оная бяла брада и вдигнати очи приличаше на светец, който носеше навсякъде утешителни думи, а където влизаше, изпълваше сякаш със светлина къщите, в сърцата цъфваха надежди и увереност укрепяше безсилните, но и сълзите течеха по-обилно, и по-тежко гнетяха възобновените спомени, и по-скръбна жалба наставаше…

Право беше рекла вчера Клембовица на Агата, че селото е заприличало на зинал гроб; право, защото Липци изглеждаше като след мор, когато изкарат по-голямата част от народа на гробищата, или като кога война премине и избие мъжете, та по запустелите къщя останат само женски окайвания, детски плачове, наричания, въздишки и жив и страшно болезнен спомен за неправди.

Думи няма да се изкаже какво ставаше в измъчените души!

Минаваше трета неделя, а Липци още не се успокояваше, напротив — чувството за беда и неправда се усилваше постоянно, та не е и чудно, че всяко утро, щом като се събуждаха от сън, всяко пладне, всяка привечер — в къщи или вън, където се събереше народ, неспирно и плачливо като просяшка молитва се понасяше ропот и жажда за отмъщение, та се свиваха пестници и като гръмотевици се откъсваха кървави, настървени изрази.

Разбира се, че думите на Рохо бяха като тояга, с която безразсъдно разравят притихнал огън и той отново лумва със силен пламък. Те само възобновиха пред очите на всички целия спомен за неправдата и малцина отидоха на вечерня, а току се събираха пред портите, по пътищата или пък отиваха в кръчмата, като се съветваха, плачеха и се заканваха.