Ала той не го направи. Измъкна цветята от вазата и ги тикна към нея, но те паднаха и се разпиляха по пода.
— Сбогом — рече той и сякаш изведнъж му се доповръща, се втурна към мъжката тоалетна.
Чухме вратата да се заключва.
Шофьорът беше особа с маниер, прие разхвърляния багаж крайно учтиво и остана с каменно лице, докато лимузината се носеше сред стихващия дъжд, а Холи си съблече дрехите за езда, които досега не бе имала възможност да смени, и се напъха в черна рокличка. Не разговаряхме: всяка дума би довела само до спор; освен това Холи бе твърде заета, за да разговаря. Тя си тананикаше, пийваше от брендито, поглеждаше през стъклото, сякаш търсеше някакъв адрес — или може би се сбогуваше с подробности от пейзажа, които искаше да запомни. Но не беше нито едното, нито другото. Защото:
— Спрете тук — заповяда тя на шофьора и колата се закова до тротоара на една улица в Испански Харлем.
Опасна, бедняшки шарена, мрачна околност; афиши с кинозвезди и богородици. Вятърът разнасяше огризки от плодове и скъсани мокри вестници, защото все още духаше силно, макар че дъждът бе стихнал и в небето просветваха сини пролуки.
Холи слезе от колата; взе и котарака. Прегърна го, почеса го зад ушите и го попита:
— Как мислиш? Това място подхожда за юнак като тебе. Кофи с боклук. Колкото щеш плъхове. Достатъчно котки, които да ухажваш. Затова беж — каза тя и го пусна на земята; а когато котакът не помръдна, само вдигна към нея грубиянската си муцуна и й отправи въпросителен поглед с жълтеникавото си пиратско око, тя тропна с крак: — Казах, дим да те няма! — Той се отърка в краката й. — Казах, марш оттук! — изкрещя тя, сетне скочи обратно в колата, тресна вратата. — Карайте — нареди на шофьора. — Карайте. Карайте.
Бях стъписан.
— Ама ти! Ти си безобразна.
Отговори ми чак на следващата пресечка:
— Казах ти. С него просто се срещнахме един ден край реката; толкова. Не сме си никакви. Никога не сме си давали обещания. Никога… — и гласът й секна, лицето й потръпна и стана бледо като на болник.
Колата бе спряла на светофар. Тя отвори вратата и хукна обратно по улицата; и аз хукнах подире й.
Но котарака го нямаше на ъгъла, където го бяхме оставили. На улицата имаше само един пиян, който пикаеше, и две негърки монахини, повели върволичка сладко пеещи деца. Други деца наизскачаха от къщите, а жени се надвесваха от прозорците, за да гледат как Холи тича нагоре-надолу по улицата, провиквайки се:
— Ей, котарак! Къде си? Тук, котарак!
Тя продължаваше да вика така, докато едно пъпчиво момче се приближи, понесло за врата проскубана котка.
— Искате ли хубаво котенце, мис? Дайте един долар.
Лимузината се върна да ни вземе. Холи ме остави да я заведа до кадилака. На вратата се поколеба; погледна покрай мене, покрай момчето, което продължаваше да й предлага котката си („Половин долар. Четвърт? Четвърт долар не е много“), разтрепери се, олюля се и се хвана за мен:
— О, божичко, божичко. Та ние наистина си принадлежахме. Той си беше мой.
Тогава й дадох обещание. Казах й, че ще се върна и ще намеря котарака.
— И ще се грижа за него. Обещавам.
Тя се усмихна — с такава една безрадостна вяла усмивка.
— Ами аз? — попита тя шепнешком и отново потрепери. — Това е страшно. Защото може да трае вечно. Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил. Лошите чернилки, те са нищо. Дебеланата, и тя е нищо. Ох, как ми е пресъхнала устата, да пукна, ако мога да се изплюя. — Качи се в колата, потъна в седалката. — Извинявайте — обърна се към шофьора. — Да тръгваме.
„Агентката на Томейто изчезнала“. И: „Актрисата от аферата с наркотици може би отвлечена от гангстери“. По-късно обаче вестниците съобщиха: „Избягалата плейгърл проследена в Рио де Жанейро“. Очевидно американските власти не бяха направили никакъв опит да я върнат и скоро случаят отшумя: едно-две изречения понякога в клюкарските рубрики; като новина бе съживен само веднъж — на Коледа, когато Сали Томейто почина от сърдечен удар в „Синг-Синг“. Изминаха месеци, цялата зима, и нито думичка за Холи. Собственикът на червената къща продаде изоставените й вещи, тапицираното с бял атлаз легло, гоблена, стилните готически столове; в апартамента дойде нов наемател, името му беше Куейнтън Смит и на гуляите му идваха толкова шумни господа, колкото и на Холините. Само че сега мадам Спанела нямаше нищо против, даже глезеше младия мъж и го снабдяваше със сурови бифтеци, когато трябваше да налага с тях синините по лицето си. През пролетта обаче пристигна пощенска картичка. „Бразилия отвратителна, но Буенос Айрес — прелест. Не «Тифани», но почти. Обвързана с божествен сеньор. Любов? Мисля, да. Както и да е, търся жилище, моят сеньор с жена и 7 деца, и ще съобщя адреса си, щом аз самата го науча. Mille tendresses.“ Обаче адресът, ако изобщо се беше появил такъв, не ми бе изпратен, което ме разочарова, толкова много неща имах да й пиша: че бях продал два разказа, бях прочел, че семейство Тролър са в развод, местя се от червената къща, защото я обитават призраци. А най-вече исках да й разкажа за котарака. Бях спазил обещанието си — бях го открил. Две седмици редовно обикалях след работа онези улици в Испански Харлем и на няколко пъти попадах на погрешни следи — мяркаха ми се тигрови ивици по котешки гърбове, но после се оказваше, че не е той. Обаче един ден, един студен, слънчев неделен следобед, го видях. Между две саксии под чисти дантелени завеси. Той седеше на прозореца в стая, която изглеждаше топла; беше ми интересно какво ли е името му, защото бях сигурен, че сега има име, бях сигурен, че най-после е намерил своя дом. Надявам се и Холи да е намерила своя — пък ако ще да е африканска колиба.
Читать дальше