Труман Капоти - Закуска в „Тифани“

Една милосърдна сестра влезе тихо в стаята и оповести, че приемният час е свършил. Холи взе да негодува, но сестрата секна възраженията, като й пъхна в устата термометър. Когато си тръгвах обаче, Холи го измъкна, за да ми каже:

— Направи ми една услуга, миличък. Обади се в „Таймс“ или където трябва, и ми вземи списък на петдесетте най-богати мъже в Бразилия. Не се шегувам. Най-богатите. Независимо от раса и цвят. И още една молба — потърси из апартамента ми и намери онзи медальон, дето ми го подари. Свети Христофор. Ще ми е нужен за пътуването.

В петък вечерта небето пламна, загърмя и в събота, деня на тръгването, градът се удави в проливен дъжд. По-скоро акули биха се издигнали в небето, отколкото самолет.

Но Холи не обръщаше внимание на веселите ми предсказания, че полетът й няма да се състои, и продължи приготовленията си, като трябва да кажа, че основната грижа падна върху моите рамене. Защото беше решила, че няма да е благоразумно да припарва до нашата къща. И съвсем правилно: сградата беше под наблюдение, макар че не можеше да се каже дали бяха полицаи, репортери или други заинтересовани лица — просто имаше хора, които все се навъртаха пред входа. Така че от болницата тя отиде в банката и после направо в заведението на Джо Бел.

— Холи не смята, че са я проследили — каза ми Джо Бел, когато дойде да ми съобщи, че тя иска да се видим там възможно най-бързо, максимум след половин час, като й занеса: бижутата, китарата, четка за зъби и други такива. И една бутилка стогодишно бренди. — Каза, че ще го намериш най-долу в коша за пране. А, да, и котарака. Иска котарака. Но, дявол да го вземе — продължи Джо, — не знам дали изобщо е редно да й помагаме. Трябва да я браним от самата нея. Ако ме питаш, просто ми се иска да я обадя на фантетата. Може би ако й давам пиене като се върна, тя ще се напие достатъчно, за да се откаже.

Препъвах се и се катерех, хлъзгах се нагоре-надолу по противопожарната стълба между Холиния апартамент и моя, шибан от вятъра, задъхан и мокър до кости (също така издран до кости, тъй като котаракът не гледаше с добро око на евакуацията, особено в такова лошо време), но най-после успях да изпълня бързо и ефективно възложената ми задача и да събера багажа й за път. Дори намерих медальона със свети Христофор. Струпах всичко на пода в моята стая, трогателен куп от сутиени, вечерни обувки и луксозни аксесоари, които наредих в единствения й куфар. Останаха маса неща, събрах ги в книжни кесии. Не можех да измисля как да нося котарака; сетне ми хрумна да го сложа в калъф от възглавница.

Няма да обяснявам защо, обаче веднъж извървях пътя от Ню Орлиънс до Нанси Лендинг, Мисисипи, почти петстотин мили. То беше лека разходка в сравнение с пътешествието до заведението на Джо Бел. Китарата се напълни с вода, дъждът намокри книжните кесии, те се скъсаха, по паважа се разля парфюм, перли полетяха към уличните шахти, вятърът щеше да ме отнесе, а котаракът дращеше и мяучеше. Но най-лошото беше, че самият аз се чувствах уплашен, страхливец като Хосе; сякаш от дъждовните пресечки дебнеха невидими съгледвачи, за да ме заловят и да ме тикнат в затвора, задето помагам на беглец от закона.

Беглецът заяви:

— Закъсняваш. Донесе ли брендито?

Котаракът, освободен, скочи и се озова на рамото й, размахал опашка, сякаш дирижираше бодър марш. Холи също изглеждаше запленена от музика, бурна мелодия за bon voyage 23 23 Приятно пътуване. — Б. пр. . Като отпуши брендито, тя каза:

— Това беше предназначено за раклата с чеиза ми. Бяхме решили за всяка годишнина да пием по една глътка. Благодаря на бога, че не купих ракла. Господин Бел, сър, три чаши.

— Ще ви стигнат и две — каза й той. — Няма да пия в чест на твоята глупост.

Колкото повече го увещаваше тя (о, господин Бел, всеки ден не отлитат дами — няма ли да вдигнете наздравица?), толкова по-упорит ставаше той.

— Няма да участвам. Ако си тръгнала за ада, върви самичка. Без моя помощ.

Невярно твърдение, защото само секунда след като той го изрече, пред вратата спря лимузина с шофьор и Холи, която първа я забеляза, остави брендито си и сви вежди, вероятно очакваше от лимузината да слезе лично прокурорът. Аз очаквах същото. И като видях как се изчерви Джо Бел, си помислих: „Божичко, наистина е викнал полицията.“ А той с пламнали уши оповести:

— Нищо, нищо. Просто кадилак. Наех го да те откара до летището. — След което ни обърна гръб и взе да се занимава с вазата си.

Холи каза:

— Добрият мил господин Бел. Погледни ме, сър.