Пауло Куельо - Изневяра

Ще се прибере уморена, но доволна. Официално Якоб още е в кампания, но защо да не подготви нещата от предната вечер? Господи, чак сега установява, че има по-малко сирене, отколкото си е мислила! Отново се качва в колата и се връща на пазара. Сред десетките изложени видове избира онези, които са гордостта на кантона Вод: грюер (и трите възможни варианта - безсолно, средно солено и най-скъпото от всички, което узрява между девет и дванайсет месеца), „Том Водуаз" (с мека вътрешност, за да се яде топено или натурално) и „Л‘Етива" (от мляко от алпийска крава, варено на бавен огън от съчки).

Дали си струва да мине през някой от магазините и да си купи нов тоалет? Може би е прекалено. По-добре да извади от гардероба костюма на „Москино", който си купи в Милано, когато се наложи да придружи съпруга си на конференция по трудово право.

А как ли е Якоб?

Звъни на жена си час по час, за да пита дали трябва да каже това или онова, дали е по-добре да отиде на еди-коя си улица или в еди-кой си квартал, дали има публикувано нещо ново на сайта на „Трибюн дьо Женен". Разчита на нея и на нейните съвети, малко по малко освобождава напрежението, натрупано от толкова срещи с избирателите днес, пита за детайли от стратегията, която са начертали заедно, и къде трябва да отиде после. Както намекна в нашия разговор в парка, продължава да се занимава с политика, за да не я разочарова. Въпреки че мрази всичко, което прави, любовта дава други измерения на всичките му усилия. Ако продължи с брилянтната си кариера, накрая ще стане президент на републиката. Което в Швейцария нe означава кой знае колко, тъй като президентите ни се сменят всяка година и се избират от Федералния съвет. Но на коя ли жена не би й се искало да може да каже, че „съпругът й е бил президент на Хелветската конфедерация", позната в останалия свят като Швейцария ?

Това ще отвори редица врати. Ще дойдат покани за конференции на далечни места. Някоя голяма фирма ще го включи в своя борд. Бъдещето на семейство Кьониг изглежда бляскаво, докато аз точно в този момент имам пред себе си пътя и перспективата за пикник, за който съм облечена в отвратителен анцуг.

Първо посещаваме римския музей и веднага след това се качваме на малкото възвишение, за да видим и руините. Децата ни си играят. Сега, когато съпругът ми знае всичко, се чувствам облекчена - не ми се налага да се преструвам през цялото време.

- Хайде да потичаме край езерото.

Ами децата?

- Не се притеснявай. Достатъчно са послушни, за да останат и да ни чакат кротко.

Слизаме до брега на езерото Леман, което всички чужденци наричат Женевското езеро. Той купува сладолед за децата, моли ги да седнат на една пейка и да останат там, докато мама и татко поспортуват. По-голямото мрънка, че не си е взело айпада. Съпругът ми отива до колата да донесе проклетото устройство. От този момент нататък екранът ще е най-добрата възможна бавачка. Те няма да мръднат от там, докато не избият няколко терористи в игри, които подхождат повече на възрастни.

Започваме да тичаме. От едната страна са градините, от другата - чайките и лодките, които се възползват от мистрала. Вятърът не спря на третия ден, не спря и на шестия и вече трябва да идва деветият, когато ще изчезне за известно време, отнасяйки със себе си синьото небе и хубавото време. Тичаме по пътя в продължение на петнайсет минути. Нион остава далече зад нас и е по-добре да се връщаме.

Отдавна не съм спортувала. Когато стават двайсет минути тичане, аз спирам. Не мога повече. Останалата част от пътя ще мина, вървейки.

- Разбира се, че можеш! - подканя ме мъжът ми, подскачайки на място, за да не губи ритъм. - Продължа най да тичаш! Стигни до края.

Навеждам се и подпирам ръце на коленете си. Сърцето ми ще изхвръкне - вината е на безсънните ми нощи.

- Хайде, можеш! В това е проблемът - че спираш. Направи го заради мен и децата. Това не е просто бягане за спорт. Помни, че има финална линия и че не бива да спираш по средата.

Да не би той да говори за моята компулсивна тъга?

Идва при мен. Хваща ме за ръцете и лекичко ме разтърсва. Прекалено съм уморена както да тичам, така и да упорствам. Така че правя каквото ме моли. Заедно ще продължим още десет минути до края.

Минавам покрай афишите на кандидатите за Горната камара, които не бях забелязала на идване. Сред многото снимки ето го и Якоб Кьониг, усмихва се на фотоапарата.

Увеличавам скоростта. Съпругът ми се изненадва и също ускорява. Стигаме за седем минути вместо за предвидените десет. Децата не са мръднали от местата си. Въпреки красивия хълмист пейзаж, чайките и Алпите на хоризонта техните очи са залепнали за екрана на това изобретение за поглъщане на души.