Паулу Коелю - Петата планина

И те почнаха да викат високо и по обичая си да се бодат с ножове и копия; ала не се чу ни глас, ни отговор, ни слух.“

Тогава Илия взе другото теле и извърши жертвоприношението така, както му бе казал Ангелът Господен. „И огън Господен падна и пояде всесъжение, дърва, камъни и пръст.“ Малко след това заваля силен дъжд и дойде краят на четирите години суша.

От този миг нататък започна гражданска война. Илия заповяда да бъдат избити пророците, които бяха предали Господ, а Иезавел го търсеше навсякъде, за да го убие. Но той се скри в западната част на Петата планина, която гледаше към Израил.

Сирийците нахлуха в страната и убиха цар Ахав, мъжа на принцесата на Тир, със стрела, която случайно попадна в шевовете на бронята му. Иезавел се укри в двореца си и след множество народни бунтове, в резултат на които се възкачваха и падаха от власт различни управници, тя бе пленена. Предпочете да се хвърли през прозореца, вместо да се предаде на стражите, изпратени да я заловят.

Илия остана в планината до края на дните си. Библията разказва, че един следобед, когато той разговарял с Елисей — пророка, когото бе посочил за свой наследник, — „изведнъж се яви огнена колесница и огнени коне, и ги раздвоиха един от други, и Илия се понесе във вихрушка към небето“.

Около петстотин години по-късно Иисус повиква Петър, Иаков и Йоан, за да се изкачат с Него на една планина. Евангелистът Матей разказва: „…и се преобрази (Иисус) пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него.“

Иисус заповядва на апостолите да не казват на никого за това видение, докато Синът Человечески не възкръсне от мъртвите, а те му отвръщат, че това ще стане едва след като Илия се върне.

Матей (17:10-13) предава края на тази история:

„А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде?

И Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха…

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.“

В книгата ми „Алхимикът“ главната теза се съдържа в следните думи, които цар Мелхиседек отправя към пастира Сантяго: „Когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти’съдейства, за да постигнеш желанието си.“

Безрезервно вярвам в това. Но докато следваме собствената си съдба, ние преминаваме през различни етапи, които изобщо не сме в състояние да разберем. Те винаги имат за цел да ни върнат отново към пътя на нашата Лична легенда, или по-точно да ни накарат да научим уроците, необходими, за да извървим собствената си съдба. Мога, струва ми се, да изразя по-добре това, което казвам, като опиша един епизод от живота си.

На 12 август 1979 г. си легнах с абсолютната увереност, че на трийсетгодишна възраст съм стигнал почти до върха на кариерата си като висш служител в грамофонната индустрия. Работех като художествен директор на Си Би Ес за Бразилия и току-що ме бяха поканили да отида в САЩ, за да разговарям със собствениците на звукозаписната компания — те със сигурност щяха да ми предоставят възможност да осъществя всичко, което исках да постигна в моята област. Наистина, бях оставил на заден план голямата си мечта да бъда писател, но какво от това? В края на краищата животът в действителност беше много по-различен от това, което си бях представял — в Бразилия човек не можеше да се издържа с писане.

Същата тази нощ взех едно решение и изоставих мечтата си: трябваше да се приспособя към обстоятелствата и да се възползвам от възможностите, които ми се предоставят. Ако сърцето ми започнеше да си иска своето, винаги можех да го залъжа, съчинявайки текстове за песни или като пиша за някой вестник. Бях убеден впрочем, че животът ми е поел в друга, не по-малко вълнуваща посока и че ме очаква блестящо бъдеще в международните музикални компании.

Когато се събудих, по телефона ми се обади изпълнителният директор и ми каза, че съм уволнен, без да ми дава никакво обяснение. И въпреки че през следващите две години чуках на много врати, никога повече не успях да си намеря работа в тази сфера.

След като написах „Петата планина“, се сетих за този епизод, а също и за други проявления на неизбежното в живота ми. Всеки път, когато се чувствах господар на положението, се случваше нещо, което ме връщаше там, откъдето бях тръгнал. Питах се защо. Дали пък не съм осъден да стигам близо до целта, без никога да пресека финалната линия? Дали пък Бог е толкова жесток, че да ми показва палмите на хоризонта само за да ме умори от жажда сред пустинята?