Паулу Коелю - Петата планина

У всички народи съществуваше поверието, че ако богопомазаните родове бъдат отстранени от властта, това ще има тежки последици. Вече никой не си спомняше защо точно тези семейства са били избрани, но всички знаеха, че те имат някакво родство с боговете. Акбар съществуваше от стотици години и винаги бе управляван от предците на сегашния градоначалник. Градът много пъти бе превземан, бе в ръцете на потисници и варвари, но с течение на времето нашествениците си отиваха или пък бяха изтласквани. Така старият ред се възстановяваше и хората се връщаха към предишния си начин на живот.

Главното задължение на жреците беше да поддържат този ред: светът имаше своя съдба и се управляваше от закони. Отминали бяха времената, когато хората се опитваха да разберат боговете. Сега бе настъпила епоха, в която те бяха длъжни да ги уважават и да изпълняват всичко, което боговете искаха от тях. Защото боговете бяха капризни и лесно се гневяха.

Ако не се спазваха ритуалите, свързани с прибирането на реколтата, земята нямаше да дава плодове. Ако пропуснеха някои жертвоприношения, в града щяха да пламнат смъртоносни болести. А ако богът на времето отново бъдеше предизвикан, той можеше да направи така, че житото и хората да спрат да растат.

— Погледни Петата планина — каза жрецът на коменданта. — От върха й боговете управляват долината и ни закрилят. Те са решили Акбар да съществува вечно. Чужденецът ще бъде убит или пък ще се върне в своята земя. Градоначалникът някой ден ще изчезне от тоя свят и синът му ще бъде по-мъдър от него. Това, което изживяваме сега, е преходно.

— Трябва да дадем властта на друг човек — настоя комендантът. — Ако сегашният градоначалник продължи да ни управлява, ще бъдем унищожени.

Жрецът знаеше, че боговете искат точно това, за да премахнат заплахата, идваща от бибълското писмо, но нищо не каза. Дори се зарадва — за пореден път бе установил, че волно или неволно управниците винаги следват съдбата на Вселената.

Докато се разхождаха из града, Илия изложи плановете си за мир пред градоначалника и бе назначен за негов помощник. Когато пристигнаха на площада, други болни се приближиха до него, ала той им каза, че боговете от Петата планина са му забранили да лекува. В късния следобед се върна при вдовицата. Детето играеше на улицата и Илия благодари на Бога, че го е избрал, за да стори това чудо.

Жената го чакаше за вечеря. Той се изненада, като видя бутилка вино на масата.

— Хората донесоха подаръци, за да ти се отблагодарят — рече тя. — А аз те моля да ме извиниш за моята несправедливост.

— Каква несправедливост? — учуди се Илия. — Нима не виждаш, че всичко това е проява на Божията воля?

Вдовицата се усмихна: очите й блестяха и той едва сега забеляза, че е много красива. Беше поне с десет години по-възрастна от него, но той изпитваше дълбока нежност към нея. Не бе свикнал с това чувство и то го изплаши. Спомни си за очите на Иезавел и за молбата, която бе отправил към Бог на излизане от двореца на Ахав — да си вземе жена от Ливан.

— Животът ми беше ненужен, но поне имам сина си. И хората ще запомнят това, което се случи с него, защото той се върна от царството на мъртвите — каза тя.

— Животът ти не е ненужен. Аз дойдох в Акбар, защото Господ така ми нареди, и ти ме прие в дома си. Сигурен съм, че ако един ден хората си спомнят случилото се със сина ти, ще си спомнят и за теб.

Жената наля вино в две чаши и двамата вдигнаха наздравица за слънцето, което залязваше, и за звездите на небето.

— Ти дойде от далечна страна, следвайки поличбите на някакъв Бог, когото аз не познавах, но сега той стана и мой Бог. Синът ми също се завърна от една много далечна земя и ще разказва тази хубава история на внуците си. Жреците ще запомнят думите ти и ще ги предадат на идните поколения.

…Благодарение на паметта на жреците градовете узнаваха за своето минало, за завоеванията си, за древните богове, за воините, защитавали земята с кръвта си. Макар сега да съществуваха и други начини миналото да бъде запомнено, жителите на Акбар вярваха единствено на паметта на жреците. Защото всеки може да напише каквото си поиска, ала никой не би си спомнил за нещо, ако то наистина не е съществувало.

— Какво бих могла да разкажа аз самата? — продължи жената, като напълни отново чашата, която Илия бързо бе пресушил. — Нямам нито силата, нито хубостта на Иеза-вел. Животът ми не е по-различен от живота на останалите жени. Бяха ми отредили съпруг още докато бях дете. Когато пораснах, вършех домакинската си работа, спазвах обредите в светите дни, а мъжът ми винаги бе зает с нещо друго. Докато беше жив, никога не сме разговаряли за нещо важно. Той живееше само с мисълта за търговията си, а аз се грижех за дома ни и така изминаха най-хубавите години от живота ни… Единственото, което ми остана след смъртта му, бе мизерията и възпитанието на сина ми. Когато той порасне, ще кръстосва моретата и аз вече никому не ще съм нужна. Не изпитвам нито омраза, нито обида, само усещам своята безполезност.