Паулу Коелю: Петата планина

Левитът беше прав. Илия бе чул същите викове и не можеше повече да понася това страдание.

— Ще дойда с теб. Изморих се да се боря за още няколко часа живот.

Изправи се и отвори вратата на конюшнята, като позволи на слънцето да проникне вътре и да освети двамата укриващи се мъже.

Левитът го хвана за ръка и двамата тръгнаха. Ако не бяха виковете, денят би бил съвсем обикновен в този град, подобен на толкова други градове с прашни улици и кирпичени къщи — слънцето не приличаше, а лекият ветрец, който идваше от далечното море, правеше топлината приятна.

— Страхът от смъртта сковава душите ни, а денят е толкова хубав — каза левитът. — Често пъти, когато съм се чувствал в хармония с Бог и със света, времето е било ужасно, а пустинният вятър е напълвал с пясък очите ми, без да мога да съзра нищо дори на педя пред себе си. Не-винаги Божиите намерения съвпадат с това, което чувстваме в момента, ала съм уверен, че Той има някакво основание.

— Възхищавам се на вярата ти.

Левитът вдигна поглед към небето, сякаш бе потънал в размишление. След това се обърна към Илия:

— Недей да се възхищаваш, нито пък да вярваш толкова силно: това е облог, който сключих със самия себе си. Обзаложих се, че Бог наистина съществува.

— Но ти си пророк — възрази Илия. — Също като мен чуваш гласове и знаеш, че отвъд тоя свят съществува друг.

— Може би това е само плод на въображението ми.

— Но ти си виждал Божиите поличби — упорстваше Илия, който бе започнал да се тревожи от думите на спътника си.

— Може би това е само плод на въображението ми — повтори левитът. — Всъщност единственото конкретно нещо, с което разполагам, е моят облог: казах си, че всичко това идва от Всевишния.

Улицата беше пуста. Хората не излизаха от домовете си, изчаквайки войниците на Ахав да довършат задачата, която чуждестранната принцеса им бе възложила — да избият пророците Израилеви. Илия вървеше редом с левита и изпитваше усещането, че зад всеки прозорец и врата някой го наблюдава и го обвинява за това, което ставаше в момента.

„Не съм искал да бъда пророк. Може би и при мен това е само плод на въображението“, размишляваше Илия.

Но след онова, което се бе случило в дърводелската работилница, той знаеше, че не е така.

От дете чуваше гласове и разговаряше с ангели. А после родителите му го убедиха да потърси някой израилски свещеник. И той, след като му зададе различни въпроси, разпозна в него навик, пророк, „човек на духа“, „боговдъхновен“. След като разговаря с момчето часове наред, свещеникът каза на родителите му, че всичко, което то им изрече, трябва да приемат като истина.

Когато излязоха оттам, бащата и майката на Илия поискаха от него повече никому да не разказва за това, което вижда и чува — да си пророк означава да си обвързан с управниците, а това открай време беше опасно.

В действителност Илия никога не бе чул нещо, което би могло да заинтересува свещениците или царете. Разговаряше единствено със своя ангел-пазител и изслушваше съветите, отнасящи се до собствения му живот. Понякога имаше видения, които не можеше да разтълкува — далечни морета, планини, населени със странни същества, кръгли същества с крила и очи. Когато виденията изчезнеха, той като послушно дете правеше всичко възможно да ги забрави по най-бързия начин.

Ето защо гласовете и виденията ставаха все по-редки.

Родителите му се зарадваха и не говореха повече за това. А когато той порасна и дойде време да се издържа сам, те му дадоха назаем пари, за да отвори малка дърводелска работилница.

Гледаше с уважение другите пророци всеки път, когато ги видеше да крачат по улиците на Галаад с кожените си наметки и колани и да казват, че Господ ги е посочил да водят избрания народ. Това наистина не беше неговата съдба, никога не би могъл да изпадне в транс чрез танцуване или самобичуваме — нещо обикновено за „боговдъхновени-те“, — защото се страхуваше от болката. Нито пък би крачил гордо по улиците на Галаад, излагайки на показ белезите от раните, получени в състояние на екстаз, защото бе прекалено стеснителен.

Илия се възприемаше като съвсем обикновен човек и наистина беше такъв. Обличаше се като всички останали и измъчваше единствено душата си със съблазните и страховете на простосмъртните. Работата му в дърводелската работилница постепенно напредваше и гласовете накрая съвсем изчезнаха, защото възрастните и работещите нямат време за такива неща. Родителите му бяха доволни от него и животът му течеше изпълнен с хармония и спокойствие.