Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Вероника се засмя и каза:

— Не ми приличаш на луда.

— Но съм луда, въпреки че почти съм излекувана. Моят случай е прост: достатъчно е да вкарат в организма ми определена химическа субстанция. Надявам се впрочем тази субстанция да излекува само хроничната ми депресия; искам да си остана луда, да изживея живота си така, както си мечтая, а не както другите желаят. Знаеш ли какви същества живеят извън стените на „Вилет“?

— Хора, които са пили от един и същи кладенец.

— Точно така — каза Зедка. — Мислят, че са нормални, защото всички правят едно и също. Ще се преструвам, че също съм пила от тази вода.

— А аз наистина пих, и в това е проблемът ми. Никога не съм изпадала в депресия, нито съм изпитвала голяма радост или тъга, която да трае дълго. Проблемите ми са като на всички останали.

Зедка замълча за известно време.

— Казаха ни, че ще умреш.

Вероника се поколеба за миг: можеше ли да се довери на тази непозната? Трябваше да рискува.

— Чак след пет-шест дни. Тъкмо си мислех дали няма начин да умра по-рано. Сигурна съм, че ако ти или някой друг оттук успее да ми намери хапчета, този път сърцето ми няма да издържи. Помогни ми, представи си само колко ще страдам, докато чакам смъртта!

Преди Зедка да успее да отговори, се появи сестрата с една инжекция и каза:

— Мога да ви я поставя и сама. Ако се противите обаче, ще извикам на помощ пазачите отвън.

— Не си хаби енергията напразно — каза Зедка на Вероника. — Пази си силите, ако искаш да постигнеш това, за което ме молиш.

Вероника се изправи, върна се в леглото си и позволи на сестрата да й сложи инжекцията.

Този бе първият й нормален ден в лудницата. Излезе от манипулационната, пи кафе в голямата трапезария, където мъжете и жените се хранеха заедно. Забеляза, че противно на това, което показват по филмите — скандали, крясъци, хора, правещи странни жестове, — всичко изглеждаше потънало в потискащо мълчание; сякаш никой не искаше да сподели вътрешния си свят с непознати.

След кафето (което беше сравнително хубаво, лошата слава на „Вилет“ не се дължеше на храната) всички излязоха, за да правят слънчеви бани. В действителност нямаше никакво слънце — температурата беше под нулата и градината бе покрита със сняг.

— Тук съм не за да запазя живота си, а за да го изгубя — каза Вероника на един от санитарите.

— Въпреки това трябва да излезете за слънчевите бани.

— Но вие сте луди! Изобщо няма слънце!

— Да, но има светлина, а тя помага на болните да се успокоят. За съжаление зимата в нашата страна е много дълга; ако не беше така, щяхме да имаме по-малко работа.

Нямаше смисъл да спори: излезе, повървя малко, като се оглеждаше наоколо и тайно търсеше начин да избяга. Стената беше висока, отговаряше на изискванията към предприемачите, строящи казарми, но будките на часовоите бяха празни. Градината бе заобиколена от сгради в казармен стил, в които сега се помещаваха мъжка и женска манипулационна, канцеларии на администрацията и пристройки за обслужващия персонал.

След първоначалното бегло разузнаване Вероника забеляза, че единственото наистина наблюдавано място бе главният вход, където двама пазачи проверяваха документите на онези, които влизаха и излизаха.

Сякаш всичко в главата й отново се връщаше на мястото си. За да упражни паметта си, се опита да си спомни някои подробности, като например мястото, където оставяше ключа от стаята си, плочата, която наскоро си бе купила, последната книга, която бяха взели от библиотеката…

— Аз съм Зедка — каза някаква жена, приближавайки се до нея.

През нощта не бе успяла да види лицето й — докато разговаряха, стоеше клекнала до леглото. Жената изглеждаше на около 35 години и имаше вид на съвсем нормална.

— Надявам се ефектът от инжекцията да не е бил много силен. С времето организмът привиква и успокоителните не му действат.

— Чувствам се добре.

— Снощи говорихме за… спомняш си какво ме помоли, нали?

— Отлично си спомням.

Зедка я хвана за ръка и тръгнаха заедно между оголелите дървета в двора. Зад стените се виждаше планината, забулена в облаци.

— Студено е, но утрото е красиво — каза Зедка. — Странно, ала никога не ме е обземала депресия в дни като този — облачни, сиви, студени. Когато времето беше такова, чувствах, че природата е в хармония с мен, изразява душата ми. И обратното, когато се покажеше слънцето, а децата излизаха да играят на улицата и всички се радваха на хубавия ден, аз се чувствах много зле. Струваше ми се, че е несправедливо цялото това изобилие да бъде изложено на показ, а аз да не мога да се възползвам.