Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Беше излязъл от американското посолство и попадна в един от най-спокойните градове в света. Несъмнено нещо съвсем различно от потискащите улици на Мексико сити, където прекара по-голямата част от последните пет години.

Погледна часовника си и продължи към площад „Конкорд“, източния край на дългото авеню в съседство с градините зад Лувъра. Кемрън ускори крачка, разполагаше само с трийсет минути, за да стигне до левия бряг преди седем вечерта. Той пресече улица „Роял“ към стъпалата, по които се слизаше до станцията на метрото.

Купи си билет от автоматите и заслиза, следвайки указанията на табелите, по облицован с бели плочки овален коридор. Проби си път през претъпкания перон и успя да вмъкне слабичкото си, но мускулесто тяло в един от препълнените второкласни вагони — лицето му остана едва на сантиметри от затварящите се врати. Хвана се с лявата ръка за перилото над главата си, а с дясната стискаше под сакото кобура с беретата — не от страх да не му потрябва, а да не го задигне някой джебчия. На Кемрън хич не му се искаше да обяснява на новия си оперативен шеф от ЦРУ, че са му откраднали оръжието, и то още в първия ден под негово разпореждане.

Тълпата го притискаше и Кемрън усещаше допира на зашитата под хастара на сакото водонепроницаема торбичка с три кафяви плика. В единия имаше три фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки, а в другите бяха парите за непредвидени случаи. Кемрън не излизаше никъде без тях… и без беретата.

След двеминутно клатушкане той се прекачи в друг влак в южна посока, който се оказа също препълнен.

Задачата, която му възложи шефът сутринта, беше да се срещне със съпругата на френски ракетен специалист, загинал при автомобилна катастрофа предишния ден. Вдовицата сама се обадила в управлението и настояла за срещата. Обикновено ЦРУ не обръщаше внимание на подобни на пръв поглед маловажни искания или в най-добрия случай ги прехвърляше на френските власти. Но жената беше използвала един, макар и поостарял код на ЦРУ за спешни случаи, когато позвънила в посолството. Този факт беше достатъчен, за да разтревожи няколко служители на ЦРУ до такава степен, че да задействуват оперативния.

Кемрън слезе на станция „Сен Мишел“, изкачи се на улицата и свърна вляво по улица „Кюжа“.

Особена улица, помисли си той, докато гледаше дву-и триетажните каменни сгради — някои вероятно още от XVII век. Вдовицата бе поискала срещата на усамотено място.

Кемрън приближи тясната улица отляво. Слънцето залязваше и вече тъмнееше. Изгледа вертикалната табела на грандхотел „Сен Мишел“ пред себе си. Хотелът едва ли беше по-широк от 9 метра, но някой явно го бе сметнал за достатъчно голям, за да сложи това „гранд“ пред името. Странно място за среща, помисли си той, защото знаеше, че покойният й съпруг, прочутият френски ракетен специалист Клод Гийю, беше не само един от най-уважаваните и богати хора в Париж, но и виден учен в Европейската космическа агенция Атена, гордостта на Европейската икономическа общност.

Атена. Виж, това е наистина голяма корпорация, размишляваше Кемрън. Атена съществуваше от години, припомни си той писаното в досието, което получи от шефа си сутринта, но агенцията се беше превърнала в днешната гигантска корпорация едва след експлозията на „Чалънджър“ преди няколко години. Само дни след нещастието с НАСА комуникационни компании и метеорологични агенции от големи и малки страни затрупаха Европейската космическа агенция с искания за изстрелване на спътници поради невъзможността на НАСА да действува в тази насока. С подкрепата на ЕИО Атена се разрасна: от под 500 служители тогава до над 15 000 и от няколко изстрелвания годишно до запълнена седмична програма, разработена да посрещне растящите нужди на света от нейните услуги. Вече могъща и състоятелна агенция, Атена разполагаше със съвсем нова високоусъвършенствувана база за изстрелване в крайбрежния град Куру, Френска Гвиана, и неотдавна оповести плановете си за европейска космическа совалка и постоянна космическа станция. След смъртта на Гийю жена му Мари, самата тя известен учен с голям принос в разработката на системата за насочване на надеждната ракета „Атена V“, щеше да получи по-голямата част от наследството на починалия съпруг.

Кемрън въздъхна. Тази тайнственост и необичайното място на срещата бяха неразбираеми за него. Въпреки това прекоси улицата и отвори единичната остъклена врата на хотела.