Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Девет-четири-шест, виждаме ви на радара и с просто око, продължавайте.

— Искам разрешение за кацане, приемам.

— Имате разрешение за пряк заход към писта 33, девет-четири-шест. Вятър от изток със скорост 10 възела. Висотомерът сочи две-девет-точка-нула-седем.

— Разбрано, Кенеди.

— Пет километра, 1500 метра, поддържаш скорост два-един-пет възела. Не е лошо за момче от флота — рече Джоунс.

Кеслър се ухили.

— Още нищо не си видял.

Лявата ръка на Кеслър държеше здраво щурвала. Като регулираше плавно посоката и скоростта, той поддържаше точно определения курс. С изключени турбовентилаторни двигатели и с големите вертикални стабилизатори, които НАСА беше добавила под тесния фюзелаж 4 4 Корпус на самолет — Б.ред. , самолетът трябваше да се „чувствува“ като орбитален кораб.

— Разстояние 1600 метра, височина 900 метра — обади се Джоунс.

Кеслър кимна и леко придърпа щурвала към себе си. Скоростта падна до 190 възела.

— Четиристотин и петдесет метра до пистата, височина 800 метра.

Кеслър блъсна ръчката на шасито. То се спусна. Той леко снижи носа, за да компенсира допълнителното челно съпротивление. Скоростта остана закована на 190 възела.

Тренировъчният самолет доближи края на пистата. Лекият насрещен вятър го избута към тревата вляво от нея. Кеслър премести щурвала вдясно. Същевременно натисна левия кормилен педал, за да компенсира насрещния вятър. Това наклони крилата, създавайки впечатлението, че самолетът завива по посока към вятъра. Кеслър го остави да се обърне на няколко градуса, после лявото кормило го принуди да поеме направо, изравни носа му по наближаващата централна ос на пистата и го задържа в това положение.

— Малко ниско сте, девет-четири-шест. Повдигнете се.

Капчици пот заструиха по лицето на Кеслър, докато придърпа щурвала към себе си. Той наблюдаваше уреда за пространственото положение на самолета във въздуха: 23 градуса… 21… 20…

Кеслър провери висотомера. Шейсет метра. Пистата се втурна срещу него, докато самолетът се плъзна грациозно над парчето тревна площ в края й. Вече напълно съсредоточен, Кеслър не откъсваше очи от осовата линия и продължи да прави дребни корекции.

— Шест метра… три… един… приземяване.

Кеслър почувствува леката вибрация, когато задните колела докоснаха пистата. Той придърпа щурвала и остави носа на самолета да се снижи от само себе си, докато скоростта падна под 100 възела.

— Девет-четири-шест, имате разрешение да рулирате до рампата.

— Разбрано.

— Насити ли се вече? — попита Джоунс.

Кеслър въздъхна:

— Предполагам.

— Добре. Умирам от глад.

Кеслър извъртя очи.

— Предполагам, че имаш предвид парче месо, а?

— Не просто каквото и да е месо, партньоре. Дебела пържола, не много препечена. Нищо не може да се сравни с нея.

Това накара Кеслър да се разсмее.

— Щом казваш, така да бъде, момко. Замърсяваш собственото си тяло с целия този холестерол и с никотина.

Джоунс пушеше също, макар и не много.

— А тялото е толкова доволно.

Кеслър поклати глава.

— Чудесно. Пържола да бъде тогава. Ще отидем да хапнем веднага след брифинга. Иначе едва ли ще изтърпя докрая.

Джоунс кимна и тръгна към задната част на самолета. Кеслър се усмихна. Джоунс беше истински тексасец.

След пет минути бяха в автобусчето на път към стаята за брифинги. Тъй като за деня преди изстрелването беше насрочена пресконференция, ръководството на НАСА искаше да е сигурно, че и двамата астронавти са подготвени да отговарят на въпросите на журналистите.

Докато пътуваха, мълчаха. Кеслър гледаше през тъмните стъкла на автобуса осмоъгълната стартова площадка, чиято площ беше приблизително половин квадратен километър.

Площадката имаше два важни компонента. Неподвижната сервизна кула бе разположена на западната й страна, там, където се сглобяваше совалката. Тя се състоеше от внушителна мачта с височина 75 метра със свързващи рамена към люка за екипажа на кораба. Въртящата се сервизна кула се обръщаше на 60 градуса, докато вратите на товарния й отсек съвпаднат с вратите на товарния отсек на „Лайтнинг“. Освен това кулата поддържаше и системата, която предпазваше „Лайтнинг“ тук, на площадката, от дъжд и градушка.

Кеслър пое дълбоко дъх и премести погледа си към брега. Морето. Въздъхна, докато гледаше ярката синева, която опасваше брега. Замисли се за годините във военноморския флот, който беше дом и семейство за него през по-голямата част от живота му. В ума му се занизаха спомени за колегите пилоти: дружбата, веселбите… свръхзвуковите кошмари. Кеслър знаеше, че те винаги ще живеят в специално кътче в сърцето му. Знаеше, че принадлежи към една особена порода: летците от морската авиация. Не пилотите от ВВС. Пилотите от ВМС. Мъже, чиято бойна задача завършваше едва след като подмамеха 30-тонния реактивен самолет да кацне върху танцуващата писта на самолетоносача при скорост 200 възела. Нямаше място за грешки. Нямаше място за изтощени пилоти, мислеше той.