Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Париж, Франция

Кемрън Стоун стоеше край предния вход на хотела. Беше облечен в дънки „Ливайс“, бяла риза с дълги ръкави и черно кожено яке, които заедно с черните очила в рогови рамки, купени от някакъв оптически магазин на няколко преки от хотела, го караха да се чувствува малко по-уравновесен.

— Искам да дойда с теб, Кемрън.

— Тук ще е по-безопасно за теб, Мари. Повярвай ми. Доста хора ни търсят. Освен това ти нямаш паспорт.

Тя обърна поглед към Сена. Очите й се насълзиха.

— Чувствувам се по-сигурна с теб. Страх ме е.

Той се усмихна окуражително.

— Недей. Всичко ще се уреди. Никой няма да те намери в този хотел. Ще ти се обадя, щом получа помощ. Помни, не вярвай на никого, дори и на ЦРУ. По-добре да не рискуваме, докато разбера кому можем да се доверим.

Тя го хвана за ръцете.

— Много неловко ми е да ти кажа, Кемрън, но ме е страх и за теб. Държа на теб. Не искам да те видя пак пострадал.

Кемрън впери очи в нейните. Гледаха се така няколко секунди. Той погали с пръст бузата й и лекичко избърса сълзите й.

— Ще се върна. Обещавам. Не ме бива да изразявам чувствата си, но мога да ти кажа, че и аз държа на теб. Точно затова не мога да ти позволя да дойдеш. Твърде опасно е. Ще се върна. Можеш да разчиташ на това. — Той я целуна нежно по челото.

Без да каже дума повече, Кемрън се обърна и заслиза по стълбите към улицата. Огледа „Ке Сен Бернар“ и от двете страни. По тротоара беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко — от миниатюрни Айфелови кули до евтини репродукции на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи.

Видя такси и му махна. То спря на няколко крачки от него. Кемрън огледа улицата и седна на задната седалка.

— Bonjour, monsieur.

— Bonjour. Conduisez-moi a l’aeroport „Charles De Gaulle“. 15 15 Добър ден. Откарайте ме на летище „Шарл де Гол“. (фр.) — Б.пр.

— Oui, monsieur.

Таксито рязко потегли. Кемрън бе притиснат към седалката и за момент затвори очи. Беше си позволил да се забърка емоционално… грешка. Чувства и логика не си пасват. Засега не трябва да мисли за Мари. Тя е на сигурно място.

Бръкна в коженото яке и извади два кафяви плика. Отвори първия и измъкна дебела пачка банкноти по сто долара. Половината от неприкосновения му запас валута. Другата половина беше в друг плик у Мари.

Сложи половината от банкнотите в портфейла си, а останалите върна във вътрешния джоб на якето. Отвори втория плик. Вътре имаше три комплекта паспорти и шофьорски книжки. Всичките американски, но под различни имена. Два от тях му бяха дадени от ЦРУ като част от неговата легенда. Третият беше за непредвидени случаи, паспорта и книжката си беше поръчал в Мексико при един художник, майстор по фалшификациите, срещу прилична сума. Тогава си беше помислил, че някой ден ще му потрябват. Кемрън се усмихна. Оказа се, че е бил прав.

Таксито го остави пред входа на компанията „Ер Франс“. Той влезе през въртящите се врати и погледна през широкото фоайе към дългата редица билетни гишета. Кемрън преброи осем — пред всички имаше опашки от пътници. На всяко гише работеха по двама служители. Усмихна се, когато откри онова, което търсеше: митничарят беше само един и кажи-речи тичаше от гише на гише да слага печатите. Кемрън бръкна в якето си и извади паспорта за непредвидени случаи. Макар че фалшификацията беше шедьовър, в него нямаше печат, който да показва кога и къде е влязъл в страната. Беше пристигнал във Франция с обичайния дипломатически паспорт, който остави в посолството.

Навел глава, той приближи към най-късата от осемте опашки. Пред него беше американско семейство — мъж и жена на средна възраст и две малки дъщери. Майката се закачаше с децата, а бащата буташе количка с куфари.

Двамата служители, обслужващи гишето, бяха на мястото си. Семейството се запъти към единия, Кемрън към другия.

— Bon soir, monsieur — обади се зад гишето мъжът на петдесет и няколко години.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, monsieur.

— Казвам се Блеър, Стийв Блеър.

— С какво мога да ви помогна, мосю Блеър?

— Трябва да се върна в Щатите колкото може по-бързо. Кога е следващият полет?

— Докъде, мосю?

— Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Служителят набра няколко команди на клавиатурата, изчака две-три секунди, набра още няколко. Погледна към Кемрън.

— Днес ли възнамерявате да пътувате, мосю Блеър?

— Да. Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Страхувам се, че може би няма да стане. Местата във всички наши външни полети са резервирани за пет дни напред. Краят на туристическия сезон е, мосю. Всички искат да се приберат. — Служителят посочи към опашката пред билетното гише. — Повечето от тези хора са направили резервации отпреди месеци.