Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Кемрън избърса с треперещи ръце водата от лицето си. Вир-вода, той започна да зъзне. Но знаеше, че не бива да остави това да го забави. Напрегна се, готов за действие, когато куршум улучи беретата на милиметри от показалеца му. Ръката му изтръпна от удара, той инстинктивно пусна оръжието и видя как то се плъзна по мокрия бетон. Изстрелът дойде вдясно от него.

Втори стрелец!

Кемрън се втурна с все сила. Шмугна се в горичката и спря, когато прецени, че е най-малко на трийсет метра от сечището. Свърна вляво и тръгна към дъното на парка, минута по-късно стигна края на гората. Видя, че задната врата е заключена и пазачът си е тръгнал. Кемрън не очакваше, че ще бъде тук толкова късно. Улицата и Сена бяха зад двуметровата ограда от ковано желязо с орнаменти.

Кемрън пое дълбоко дъх и се втурна за последен път. Зави му се свят, но упорито се стремеше към целта си. Нищо друго нямаше значение. Черната ограда. Вятърът и дъждът се засилиха, поваляха го встрани. Накара изтръпналите си крака да продължат тичането, извъртя тяло срещу падащия под близо 45 градуса дъжд, напрягаше всички сили в борбата с беснеещата буря, докато накрая стисна с пръсти дебелите железни пръчки на оградата.

Хвърли поглед назад. През водата и калта видя, че от гората излизат две фигури. Кемрън подскочи, вдигна се и се прехвърли през оградата. Падна на крака и се търкулна на тротоара.

Стана и се понесе през улицата, пресече я за секунди. Обърна се и видя, че фигурите се катерят по оградата. Кемрън се втурна надолу по бетонните стъпала, които водеха към брега на Сена, огледа се за скривалище.

Като слезе по стълбите, Кемрън хукна срещу течението — тичаше на няколко стъпки от ръба на подпорната стена. Свирепите вълни продължаваха да се блъскат под него.

Проблясна светкавица. Още веднъж чу изстрели, приглушени от гръмотевицата, но отчетливи. Гърмът й ехтеше в ушите му дълго след като земята експлодира вдясно от него. Кемрън не можеше да ги надбяга. Беше само въпрос на време да го настигнат и да го очистят. Почувства изтощението. Забави бяг. Трябваше да рискува, изборът не беше от приятните, но алтернативата още по-малко. Скачай и може би ще умреш, недей — и смъртта ти е сигурна.

Кемрън сви вдясно и с всички сили се отблъсна с крака от проядения с годините ръб на подпорната стена, гмуркайки се точно под една еднометрова вълна. Още във въздуха чу изстрел, но не почувствува нищо.

Внезапният допир със студената вода му подействува някак си успокояващо. Гмурна се под кипящата, блъскана от вятъра повърхност. Болката в крайниците му започна да стихва, притъпена от студената вода или може би защото губеше съзнание. Въздух.

Вълните и течението го повлякоха бързо надолу по реката. Той изплува и видя на трийсетина метра от себе си стрелците, които все още оглеждаха мястото, където беше скочил. Кемрън продължи да се носи все по-далеч. Отново му се зави свят. Опита се да го преодолее. Трябваше някак си да съобщи за плановете на Атена да унищожи „Лайтнинг“, но беше адски изтощен физически. Тялото му искаше покой. Помъчи се да стигне една от лодките, но тръпнещите му крака отказваха да се подчинят. Още няколко минути се бори с вълните, докато се почувствува изцеден, напълно изцеден, преминал всякакви граници на изтощение. Мъчеше се да рита, за да се задържи над водата, но не успя. Кемрън бавно потъна. Полусъзнателно почувствува, че някой го дърпа за ръката. Беше намерил тишина. Беше намерил покой.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс остави телефона да звънне три пъти, преди да го вдигне. Знаеше кой звъни, знаеше и защо. Шифрованото съобщение от парижкия клон на ЦРУ, предадено му по факса само преди минути, казваше, че само един човек е загинал в Ботаническата градина. Трябваше да бъдат намерени двама мъртви — шефът на клона Потър и агентът Стоун. Но все пак краткият текст гласеше, че е бил убит само Потър, с пряко попадение в сърцето. За Стоун не се споменаваше нищо.

Той тупна с юмруци по гладката повърхност на голямото си бюро. Стоун не трябваше да излиза жив от парка. Сега той беше неуправляем. Гневен и вероятно объркан, без да знае кому да се довери.

— Да?

— Здравейте. — Хигинс чу хладния глас на Вандерхоф от другия край. — Обажда се…

— Зная кой сте. Как стана това? Смятах, че контролирате положението.

— Задачите невинаги са успешни, мистър Хигинс. Човек на вашето място трябва да знае това.

— Да не сте мръднал, Вандерхоф? Схващате ли какви са последствията? Сега Стоун вероятно мисли, че в ЦРУ е изтекла информация, и ако помни нещо от обичайната процедура, вече е осъзнал, че Потър би могъл да се свърже единствено с мен, шефа на отдел „Европа“ — освен ако не смята също, че някой е следял Потър. Трябва да го открием.