Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Изтощени, и двамата се строполиха върху двойното легло. На Кемрън му хрумна за миг, че е неприлично да бъде така близко до повереничката си и гузно осъзна, че хич не го е еня. От стажа си знаеше, че двама души, често двама агенти, са склонни да изпитат физическо влечение един към друг по време на стресови задачи, но нещо му подсказа, че ако това стане между него и Мари, ще се дължи не толкова на стреса, колкото на шеметната й красота.

Приоритетите. Кемрън знаеше, че са чисти, че не са ги проследили от склада. А нарочно реши да не търси убежище в посолството, защото забеляза паркирания до страничната му врата закрит сив камион. За миг се запита дали в посолството знаят за този надзор, после започна да мисли за надеждно място, където да се срещне с началника си. Гласът на Мари прекъсна мислите му.

— Така, а по-нататък?

— К-какво?

— Какво ще правим сега?

— О, свързвам се с Потър и го карам да ни прибере.

— Как?

Той се усмихна.

— Разчитай на мен.

— Ами френската полиция?

— Още не съм сигурен как да се справя с това. Нека първо да сме на сигурно място и да поговоря с нашите хора. Убеден съм, че има начин да се уреди нещо.

Тя се намръщи.

— Как смяташ, че ще реагира Потър?

— О, отначало ще бъде отегчен и вероятно ще ме ругае няколко минути. После мисля, че ще ни изслуша.

— Кога възнамеряваш да…

— Видях две телефонни кабини на другата пресечка. Просто исках да те настаня първо на безопасно място.

Тя се усмихна пак и докосна ръката му с признателност.

Силна жена, помисли Кемрън. След всичко преживяно все още пази хладнокръвие и не рухва. Гийю действително е бил късметлия.

Кемрън стана.

— Ще се върна след няколко минути.

— Моля те, внимавай.

Кемрън се усмихна и излезе от стаята.

Ленгли, Вирджиния

На втория етаж Хигинс вдигна телефона и погледна през прозореца.

— На телефона Хигинс.

— Здравейте, сър. Рич Потър се обажда. Съжалявам, че ви безпокоя.

— Няма значение. Какво има?

— Може да си имам проблем с един от моите агенти. Още не мога да кажа.

— Продължавай.

— Казва се Стоун — Кемрън Стоун. Обади ми се преди няколко минути и поиска незабавно обгаряне — рече Потър, имайки предвид прибирането на компрометирани агенти.

— Основанията му?

— Твърди, че някаква организация се кани да саботира НАСА. Че тя ще унищожи новата совалка, по-точно казано. Той смята също, че може да е замесена и френската полиция.

Хигинс пое дълбоко дъх и затвори очи. Наложи си да запази самообладание.

— Определи ли мястото, откъдето да го приберете?

— Да, сър.

— Много добре тогава, приберете го и го охранявайте добре. Уведоми ме какво ще каже той. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Кога и къде?

— Ботаническата градина, пет часа днес следобед. След един час.

— Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.

— Зная, сър. Довиждане.

— Довиждане и на добър час. — Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?

Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.

Париж, Франция

Кемрън стоеше до прозореца и гледаше навън. Небето тъмнееше и се заоблачаваше, задаваше се буря. Огледа улицата долу. Всичко изглеждаше нормално. Погледна часовника си. Един час до срещата.

— Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?

Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.

— Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.

— Няма значение. Давай.

Кемрън се усмихна.

— Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.

— Виетнам?

— Да. Изкарах четири години там.

— Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?

— Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.

Мари седна и обгърна коленете си като дете.

— Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.

Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.

— Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.