— Още няколко секунди… огън!
Седмината от „Мамбо“ и Кемрън откриха огън наведнъж. Всеки отговаряше за определен участък пред себе си в сектор 30 градуса и имаше грижата за неприятеля в него. Отделните сектори се застъпваха, за да покриват целия периметър пред тях.
Кемрън видя, че още в първите секунди паднаха над петнайсет души. Другите потърсиха прикритие зад близките дървета.
— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика Ортис. — Не стреляйте, докато не си изберете цел!
Докато стрелбата затихваше, Кемрън дочу тихото плътно бръмчене на хеликоптера наблизо. Взе радиотелефона.
— „Сталиън-1“… „Сталиън-1“, тук… „Мамбо“, приемам.
— Господи! Какво, за бога, става там долу, „Мамбо“? Чувам стрелбата чак тук горе.
— Загазили сме… яко, „Сталиън-1“. Трябвате ни долу… на сечището до… блатото.
— Разбрах. Там сме след трийсет секунди.
— Разбрано… трийсет секунди.
Той погледна към Ортис.
— Време е да… се измитате… оттук, Тито.
— Добре. Всички да ми хвърлят резервните си пълнители и да се изтеглят. Изтеглете се. Всички! Назад! Назад!
Петима души подадоха пълнителите на Ортис, изпълзяха назад няколко крачки, после изчезнаха бегом.
Зимър отиде при тях.
— Да тръгваме, братко!
— Добре, братле. Помогни ми за него.
Изведнъж стрелбата започна отново. Кемрън погледна назад към гората и видя, че войниците се движат към тях. Тримата изстреляха няколко пълнителя и принудиха врага отново да потърси укритие зад дърветата.
— Хайде. Да вървим!
Кемрън погледна Ортис.
— Момчета, вие… продължавайте. Аз не мога… няма да успея, човече.
— Виж го ти, не можел — озъби се Ортис. — Идваш с нас.
— А кой ще държи… тези копелета под обстрел? Кой? Хайде, вие… двамата оставете ми… оръжията си и се пръждосвайте оттук… преди да ни очистят всички. Тръгвай, Тито. Това е… заповед.
Няколко души приближаваха към тях. Кемрън насочи автомата и стреля. Един падна, другите скочиха отново зад дърветата. Бяха вече на десетина метра и бавно напредваха.
— Какво… чакаш, сержант Ортис? Дадох ти изричната идиотска заповед. Тръгвай и вземи… редник Зимър със себе си. Хайде, по дяволите. ХАЙДЕ!
Ортис беше очевидно слисан, докато двамата със Зимър бавно отстъпиха назад.
За миг Ортис и Кемрън впериха погледи един в друг. В очите на младия латиноамериканец имаше сълзи.
— Бог да те благослови, братко! — Те хукнаха към сечището, което беше почти на шейсет метра от тях.
Кемрън пак беше сам. Ролите изведнъж се бяха променили. Време за разплата, мислеше Кемрън. Провидението най-после го пипна за онова, което беше направил в джунглите на Виетнам. Не беше му писано да живее с Мари. Това беше покаянието му.
Премести поглед към дърветата и изстреля няколко куршума към две приближаващи фигури. Не улучи и стреля отново, пак не улучи. Зрението му бързо гаснеше.
Шумът от хеликоптера ставаше все по-силен, избухна нова стрелба. Наближиха още фигури. Кемрън се опита да отвърне на огъня, но от дулото не излетяха куршуми. Пълнителят беше празен. Кемрън го извади и сложи последния, докато вражеските попадения обсипваха поваления дънер и от него летяха във всички посоки парчета дърво и кора. Той зареди автомата, вдигна го и пусна къс 10-секунден ред. Петима души паднаха. Другите се скриха зад дърветата на по-малко от девет метра от него.
Кемрън продължаваше да мига, за да оправи зрението си, но се оказа безполезно. Започна да чувствува хлад. Ръцете му трепереха. Той захвърли автомата встрани и грабна колта на Ортис. Отново го насочи към гората, но не виждаше и не чуваше нищо освен шума от хеликоптера.
Забеляза трима, не, четирима души отпред вляво. Насочи дулото натам, докато отсреща засвяткаха огънчета. Дървото се пръсна пред очите му, заслепявайки го. Падна по хълбок, но успя да преодолее неудържимото желание да вдигне ръце към кървящото си лице. Стисна здраво колта, вдигна го над дънера и стреля напосоки. Кемрън усещаше мощния откат, който тресеше цялото му тяло, но продължаваше да сипе огън по невидимите фигури.
Колтът млъкна. Той го хвърли през дънера и избърса кръвта от лицето си, възвърна си част от зрението с лявото око. Войниците бяха там, черни безлични фигури, на по-малко от шест метра. За миг оръжията им се насочиха към него, а после по целия фланг на гората засвяткаха изстрели. Кемрън се хвърли на земята и грабна колта на Зимър.
Опита се да се претърколи, но цялото му тяло трепереше от студ. Губеше контрол над себе си, кръвта бликаше силно от тялото му. Умът му започна да блуждае. Насили се да се съсредоточи, опита се да вдигне колта, но не можа.
Читать дальше