Съмърсет Моъм - Луна и грош

Представих си я как увлечено се суети сред своите тенджери и тигани, издигнала домашните си задължения до ритуал, придала им нравствен смисъл. Не очаквах да е умна, нито че може да бъде забавна, но в нейната строга решителност имаше нещо, което ме заинтригува. Сдържаността й беше малко загадъчна. Чудех се защо ли се е омъжила за Дърк Стрьове? Макар да беше англичанка, не можех да определя от каква среда произхожда, какво възпитание е получила, нито пък как е живяла, преди да се омъжи. Беше много мълчалива, но щом проговореше, гласът й бе приятен, а обноските — естествени. Попитах Стрьове дали все още работи.

— Дали работя? Рисувам по-добре от когато и да било преди.

Седнахме в ателието му и той посочи с ръка една незавършена картина върху статива. Сепнах се. Това беше група италиански селяни в костюми от Кампаня, насядали върху стъпалата на една римска църква.

— Това ли рисуваш сега?

— Да. Тук намирам моделите си не по-трудно, отколкото в Рим.

— Нали е много красиво? — попита мисис Стрьове.

— Глупавичката ми женица, мисли ме за голям художник.

Извинителният му смях не можа да скрие удоволствието, което изпита от нейната похвала. Очите му се спряха върху картината. Колко странно бе това, че неговият критически усет, точен и оригинален, когато се отнасяше за чужди творби, толкова лесно биваше удовлетворен от собствените му невероятно банални и недодялани произведения.

— Защо не му покажеш още някои от картините си? — каза тя.

— Искаш ли?

Наивно самодоволен, макар че толкова бе страдал от присмеха на своите приятели, Дърк Стрьове бе жаден за похвали и никога не можеше да устои на изкушението да покаже творенията си. Извади една картина, на която двама къдрокоси италиански хлапаци играеха на топчета.

— Нали са сладки? — възкликна мисис Стрьове. После ми показа още. Уверих се, че в Париж той рисува същите тези изтъркани, показно живописни сцени, които години наред бе рисувал в Рим. Всичко това беше фалшиво, подправено, неискрено, въпреки че нямаше по-честен, искрен и открит човек от Дърк Стрьове. Кой можеше да обясни това противоречие? Не знам какво ме накара да попитам:

— Срещал ли си случайно един художник на име Чарлс Стрикланд?

— Да не би да го познаваш? — удиви се Дърк.

— Грубиян — рече жена му. Стрьове се засмя.

— Ma pauvre chrie 26 26 Бедничката ми (фр.). Б. пр. — той отиде при нея и целуна и двете й ръце. — Тя никак не го харесва. Колко странно, че и ти го познаваш!

— Не понасям грубите обноски — уточни мисис Стрьове.

Дърк, все още през смях, се обърна към мен, за да ми обясни:

— Знаеш ли, поканих го веднъж да дойде и да разгледа картините ми. Той дойде и аз му ги показах всичките. — Стрьове се смути и за миг се поколеба. Не зная защо беше започнал този разказ, който явно го компрометираше, но сега почувствува неудобства да го довърши. — Той ги гледаше, картините ми де, и не казваше нищо. Помислих, че си пази оценката за накрая. Когато свършиха, му казах: „Ето, това е всичко.“ А той отвърна: „Дойдох да те помоля да ми заемеш двадесет франка.“

— И Дърк наистина му даде! — добави жена му с негодувание.

— Бях смаян. Не исках да му откажа. Той сложи парите в джоба си, кимна, каза „благодаря“ и си излезе.

Докато разказваше всичко това, върху кръглото глуповато лице на Дърк Стрьове се изписа такова пълно недоумение, че бе невъзможно да сдържиш смеха си.

— Нямаше да се обидя, ако беше казал, че картините ми са лоши, но той не каза нищо… нищо.

— И ти още го разправяш, Дърк — рече жена му. Колкото и печално да бе, човек повече го досмешаваше от комичната фигура на холандеца, отколкото негодуваше от грубото отношение на Стрикланд към него.

— Надявам се да не го видя повече — заключи твърдо мисис Стрьове.

Стрьове се усмихна и вдигна рамене. Той вече бе възвърнал доброто си настроение.

— Истината е, че той е голям художник, много голям художник.

— Стрикланд? — възкликнах аз. — Не може да бъде! Говорим за различни хора.

— Едър мъж с рижа брада. Чарлс Стрикланд, Англичанин.

— Нямаше брада, когато го познавах, но ако си е пуснал, тя сигурно ще бъде рижа. Човекът, когото имам предвид, е започнал да се занимава с живопис едва преди пет години.

— Точно така. Той е голям художник.

— Невъзможно!

— Лъгал ли съм се някога? — попита, Дърк. — Казвам ти, че е гениален. Убеден съм. Ако след сто години някой въобще си спомня за теб и за мен, ще е затова, че сме познавали Стрикланд.