Съмърсет Моъм - Луна и грош

Макар и слаб художник, той имаше тънък усет за изкуството и да посетиш с него картинна галерия бе рядко удоволствие. Възхищаваше се искрено и критикуваше остро. Беше католик и ценеше високо старите майстори, но проявяваше разбиране и към модернистите. Бързо откриваше нечий талант и не пестеше възторга си от него. Не познавам, струва ми се, друг човек, който да има по-вярна преценка. А Дърк беше по-добре образован от повечето художници. Не беше като тях невежа в другите изкуства и неговият вкус към музиката и литературата придаваше дълбочина и богатство на отношението му към живописта. За млад човек като мен неговите съвети и напътствия имаха несравнима стойност.

Когато напуснах Рим, започнахме да си пишем и веднъж на около два месеца получавах от него дълги писма на особен английски, с които той изникваше пред мен, разговаряйки както винаги въодушевено, разпалено и с ръкомахане. Малко преди да замина за Париж, се оженил за една англичанка, с която живеели в малко ателие в Монмартър. Не го бях виждал четири година и не познавах жена му.

Не бях уведомил Стрьове за пристигането си и когато позвъних в ателието му, той отвори вратата и в началото не ме позна. Но сетне, изненадан, нададе радостен вик и ме повлече вътре. Винаги е приятно да те посрещнат толкова сърдечно. Жена му беше седнала близо до печката с ръкоделие и стана, щом влязох. Дърк ме представи.

— Мали си спомняш? — каза й той. — Често съм ти говорил за него. — После се обърна към мен. — Но защо не ми се обади, че пристигаш? Откога си тук? Колко време ще останеш? Да беше дошъл с един час по-рано, щяхме да вечеряме заедно.

Той ме обсипа с въпроси. Настани ме на един стол и взе да ме потупва, сякаш бях възглавничка. Настояваше да ми налее вино, да си взема кекс, пури. Не ме оставяше на мира. Беше съкрушен, че няма уиски, искаше да ми направи кафе, напрягаше се да измисли какво още да стори за мен, сияеше и се смееше и във въодушевлението си се потеше буквално от всяка пора.

— Не си се променил — усмихнах се аз.

Той си беше все същият нелеп на вид, както си го спомнях. Нисичък, закръглен, късокрак, все още млад — не ще да е имал повече от тридесет години, — но без време оплешивял. Лицето му беше съвсем кръгло и силно румено, имаше бяла кожа, розови страни и розови устни. Сините му очи също бяха кръгли, носеше големи очила със златни рамки, а веждите над тях бяха тъй руси, че едва се забелязваха. Напомняше онези весели, дебели търговци от платната на Рубенс.

Когато му казах, че мисля да поживея малко в Париж и съм взел апартамент под наем, той беше огорчен и ме упрекна защо не съм му се обадил. Щял сам да ми намери апартамент и да ми услужи с мебели (сериозно ли съм харчил пари за такива покупки?) — пък и щял да ми помогне да се нанеса. Той наистина смяташе, че не съм постъпил приятелски, като не съм му дал възможност да ми бъде полезен. През това време мисис Стрьове седеше тихо и кърпеше чорапи, без да проговори, само кротко се усмихваше на всичко, каквото казваше той.

— Е, както виждаш, аз съм вече женен — внезапно рече Дърк. — Какво ще кажеш за жена ми?

Той й хвърли ласкав, сияещ поглед и намести очилата върху носа си. От потта те постоянно се свличаха надолу.

— Какво, за бога, очакваш да ти отговоря? — разсмях се аз.

— Наистина, Дърк — обади се мисис Стрьове с усмивка.

— Но не е ли прекрасна? Слушай, моето момче, не губи време, ожени се колкото можеш по-скоро. Аз съм най-щастливият човек на света. Погледни я само. Не е ли като на картина? Шарден, а? Виждал съм най-красивите жени на света, но не съм виждал по-хубава от мадам Дърк Стрьове.

— Дърк, ако не млъкнеш, ще изляза.

— Mon petit chou 24 24 Глупавичката ми! (фр.). Б. пр. — каза той.

Тя леко поруменя, смутена от страстните нотки в гласа му. От писмата му вече знаех, че е страшно влюбен в жена си, и сега се убеждавах в това — той почти не откъсваше очи от нея. Не можах да разбера дали и тя го обича. Бедният палячо, той едва ли можеше да породи любов, но усмивката в очите й беше нежна — може би зад нейната сдържаност се криеше много дълбоко чувство. Тя не беше онова пленително същество, което виждаше неговото опиянено от любов въображение, но притежаваше особена, строга привлекателност. Бе доста висока и сивата й рокля, скромна, но добре ушита, подчертаваше красивата й фигура. Такава фигура би допаднала повече на скулптора, отколкото на шивача. Буйната й кафява коса бе гладко сресана, лицето й беше бледо, с правилни, макар и не забележителни черти. Имаше спокойни сиви очи. Съвсем малко й липсваше, за да бъде красива, ала без него не можеше да се нарече дори хубава. Но когато Стрьове спомена за Шарден, имаше защо — тя и на мен ми напомняше онази мила домакиня е боне и престилка 25 25 Авторът има предвид картината на Шарден „Перачка“. Б. пр. , която големият художник бе обезсмъртил.