Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Нищо не е стигало до мен. Може и да е умрял.

— Възможно е да го срещна случайно в Париж. Искате ли да ви съобщя нещо за него?

Тя се подвоуми за миг.

— Ако наистина е изпаднал в затруднение, готова съм да му помогна малко. Ще ви изпратя пари и вие можете да му ги давате постепенно, според нуждите му.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

Ала знаех, че към това предложение не я беше подтикнало доброто сърце. Не е вярно, че страданието облагородява характера; понякога това прави щастието, но от страданието в повечето случаи хората стават дребнави и отмъстителни.

Стана така, че със Стрикланд се срещнахме, преди да минат и две седмици от пристигането ми в Париж.

Бързо си намерих малък апартамент на петия етаж на една сграда на улица „Де Дам“ и за няколкостотин франка си купих мебели на старо, за да го направя обитаем. Уредих с портиерката да се грижи за чистотата и да ми прави сутрин кафе. После отидох да видя моя приятел Дърк Стрьове.

Дърк Стрьове бе от онези хора, за които непременно си мислим или с пренебрежителна усмивка, или с недоумяващо вдигане на рамене — в зависимост от характера ни. Природата го бе създала шут. Беше художник, но много слаб; някога го бях срещнал в Рим и още си спомням неговите картини. Въодушевяваше се искрено от най-банални неща. С душа, трептяща от любов към изкуството, той рисуваше моделите, навъртащи се край стълбата на Бернини на площад „Испания“, несмущаван от тяхната пищност; ателието му беше пълно с платна, с изобразени по тях селяни с мустаци, големи очи и островърхи шапки, хлапаци в дрипи и жени с ярки фусти. Понякога те се излежаваха върху църковни стъпала, друг път се разхождаха сред кипариси на фона на безоблачно небе, някъде се прегръщаха близо до ренесансов фонтан, а другаде крачеха по пътищата на Кампаня редом с някоя биволска кола. Всички бяха грижливо нарисувани и грижливо оцветени. По-точно, дори от фотография. Един от художниците във Вила Медичи 22 22 Дворец-музей в Рим, построен в XVI в. Б. пр. бе нарекъл Дърк Le Mattre се la Boite a Chocolats 23 23 Майстор-художник на кутии с шоколад (фр.). Б. пр. .

Гледайки неговите картини, човек би помислил, че Моне, Мане и всички останали импресионисти изобщо не са съществували.

— Аз не се смятам за голям художник — казваше той. — Не съм Микеланджело, разбира се, но явно у мен има нещо. Картините ми се продават. Te внасят романтика в домовете на най-различни хора. Знаете ли, че се търсят не само в Холандия, но и в Норвегия, Швеция и Дания? Купуват ги главно търговци и богати занаятчии. Не можете да си представите каква е зимата в тези страни — дълга, тъмна и студена. Хората мислят, че Италия прилича на моите картини, и това ги стопля. Вярват, че е такава. Аз също си представях Италия такава, преди да дойда тук…

Мисля, че тази представа се бе запазила завинаги у него, заслепяваше го и той не можеше да види истината; въпреки грубата действителност, с очите на духа той продължаваше да вижда една Италия на романтичните разбойници и живописните руини. Дърк изобразяваше един идеал — дребен, банален и изтъркан, но все пак идеал, което го нравеше несъмнено обаятелен човек.

Точно защото усещах това обаяние, за мен Дърк Стрьове не беше обект на присмех, както за всички други. Неговите събратя по четка криеха пренебрежението си към творбите му, но той печелеше добри пари и те без колебание се възползуваха от кесията му. Той беше щедър и онези, които имаха нужда от пари, безочливо взимаха от него назаем, надсмивайки му се, че тъй наивно вярва на измислените им оправдания. Беше много емоционален и чувствата му избликваха лесно, ала в тях имаше нещо нелепо, та човек приемаше неговата отзивчивост, без да изпитва благодарност. Да вземеш пари от него беше все едно да ограбиш дете и човек започваше да го ненавижда за глупостта му. Така един джебчии, горд от ловките си пръсти, би се възмутил навярно от небрежността на жената, забравила в таксито чантичката с всичките си скъпоценности. Природата бе направила от него прицел за насмешки, но не му бе отнела чувствителността. Той се гърчеше под всевъзможните обиди, които се сипеха по негов адрес, и въпреки това сякаш нарочно пе преставаше да се излага на стрелите им. Оскърбяваха го постоянно, но в неговата добра душа не можеше да се загнезди озлобление: змията го хапеше, но той не се научаваше да се пази и преди още раната да зарасне, отново нежно я поставяше в пазвата си. Животът му бе трагедия, написана като вулгарен фарс. Тъй като аз не му се присмивах, той ми беше благодарен и често изливаше в благосклонните ми уши своите безкрайни неволи. Но най-тъжното бе, че те изглеждаха шутовски и колкото по-злочести бяха, толкова повече ви се искаше да се смеете.