Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Вижте какво, убедена съм, че грешите. Чарлс не е сам. Както разбрах от някои източници, които не мога да назова пред вас, той не е напуснал Англия сам.

— В такъв случай той има истинска дарба да прикрива следите си.

Тя погледна встрани и леко поруменя.

— Това, което имам предвид, е, че ако някой спомене пред вас за това и ви каже, че мъжът ми е избягал с жена, моля ви да не му противоречите.

— Разбира се, че няма.

Тя заговори за друго, сякаш въпросът беше съвсем маловажен за нея. Скоро открих, че между приятелките й се разпространява една чудата история — че уж Стрикланд бил запленен от някаква френска танцьорка, която видял за пръв път на сцената на театър „Емпайър“ и после придружил до Париж. Не можах да си обясня как бе възникнала тази версия, но колкото и да е странно, тя будеше съчувствие към мисис Стрикланд и същевременно допринасяше за нейното добро име в обществото. А то не беше без значение за професията, която тя бе решила да упражнява. Полковник Макандрю не беше преувеличил, когато казваше, че тя ще остане без пукната пара, така че сега й се налагаше да започне да изкарва прехраната си колкото може по-скоро. Науми си да се възползува от познанствата си с толкова много писатели и без да губи време, се зае да учи стенография и машинопис С образованието, което имаше, тя обещаваше да стане отлична машинописка, а нейната история правеше намерението й затрогващо. Приятелите й обещаха да й изпращат работа и да я препоръчват на свои приятели.

Семейство Макандрю, които нямаха деца и бяха добре материално, поеха издръжката на децата и на мисис Стрикланд й оставаше да се грижи единствено за себе си. Тя даде апартамента си под наем и продаде мебелите. Настани се в две малки стаи в Уестминстър и започна нов живот. Беше толкова усърдна в работата си, че за успеха на нейното начинание нямаше никакви съмнения.

Бяха изминали почти пет години от тези събития, когато аз реших да поживея малко в Париж. Лондон бе започнал да ми дотяга. Омръзна ми да правя всеки ден едно и също. Приятелите ми живееха еднообразно, нямаше вече с какво да ме изненадат и когато ги срещах, знаех много добре какво ще ми кажат; дори в любовните им приключения имаше нещо банално и досадно. Ние приличахме на трамваи, които се движат по своите релси от началната до крайната спирка, и можеше дори да се изчисли със съвсем малка разлика броят на пътниците, които те ще превозят. Животът бе подреден твърде удобно. Обхвана ме паника. Отказах се от моя малък апартамент, продадох скромните си принадлежности и взех решение да започна друг живот. Преди да замина, се отбих у мисис Стрикланд. Не бях я виждал доста дълго време и забелязах доста промени у нея. Не само че бе остаряла, отслабнала и по лицето и се бяха появили бръчки, но мисля, че и характерът и се беше изменил. Бе успяла в работата си и сега притежаваше машинописно бюро на Чансъри Лейн; тя самата пишеше малко, повече коригираше работата на четирите момичета, които бе наела. В стремежа си да върши всичко изискано тя използуваше много синьо и червено мастило, а всеки екземпляр увиваше в плътна хартия, която напомняше релефна коприна, в най-различни бледи цветове. Всички я знаеха, че е спретната и прецизна. Печелеше добре. Само че не можеше да се пребори с предразсъдъка, че за една жена е малко недостойно да се издържа сама, и не пропускаше да напомни при случай, че по рождение тя е лейди. Не можеше да не спомене също така имената на своите познати, с които да те убеди, че не е слязла по-надолу по социалната стълбица. Чувствуваше се малко неудобно от собствената си смелост, деловитост и предприемчивост, но се радваше, че на другия ден е канена на вечеря у един висш адвокат, който живеел в Саут Кенсингтън. Със задоволство ми съобщи, че синът й следва в Кеймбридж, и малко на смях спомена за поредната вечеринка с танци, където дъщеря й, която току-що излязла, била поканена. Зададох глупав, струва ми се, въпрос:

— Ще усвоя ли вашата професия?

— О, не. Няма да й позволя — отговори мисис Стрикланд. — Тя е толкова хубава. Сигурна съм, че ще се омъжи изгодно.

— Мислех си, че може да ви бъде в помощ.

— Няколко души препоръчват да стане актриса, но аз, разбира се, не съм съгласна. Познавам всички главни драматурзи и още утре мога да й осигуря роля, но не бих искала тя да общува с какви да е хора.

Надменността на мисис Стрикланд ми подействува почти като студен душ.

— Чували ли сте нещо за съпруга си?