Съмърсет Моъм - Луна и грош

Когато привършил малката сума, която донесъл със себе си от Лондон, той не изпаднал в отчаяние. Нито една картина не продал, а мисля, че и не се бе опитвал много да продава. Потърсил друг начин да припечели нещо. С мрачно чувство за хумор ми разказа за времето, когато бил екскурзовод на лондончани, желаещи да се запознаят с нощния живот на Париж. Това занятие съответствуваше на неговия язвителен нрав. Някак си бе добил широки познания за най-пропадналите квартали на Париж. Разказа ми за дългите часове, които бе прекарал в скитане по булевард „Мадлен“, за да търси англичани, за предпочитане пийнали, които желаят да видят забранени от закона неща. Когато имал късмет, можел да спечели прилична сума, но опърпаните му дрехи най-сетне започнали да плашат туристите и той не можел да намери хора, дотолкова безстрашни, че да му се доверят. По-късно попаднал на служба, в която превеждал реклами на патентовани лекарства, които се изпращали в Англия. По време на една стачка работил като бояджия.

Междувременно не спирал да рисува, но скоро му омръзнало да ходи по ателиетата и заработил сам. Никога не бил толкова беден, че да не може да си купи платно и бои, и наистина не му трябвало нищо друго. Доколкото можах да разбера, той рисувал много трудно и в нежеланието си да приеме чужда помощ губел много време, за да намира сам разрешението на някои технически проблеми, ликвидирани един по един от предходните поколения. Стремеше се към нещо, не зная точно какво, а едва ли и той самият знаеше, и отново, още по-силно отпреди бях завладян от усещането, че това е човек, обзет от натрапчива идея. Не изглеждаше напълно нормален. Струваше ми се, че не искаше да показва картините си, защото всъщност не се интересуваше от тях. Живееше в сън и действителността не значеше нищо за него. Имах чувството, че работи върху платното с цялата сила на своята страстна натура, забравил всичко останало в стремежа си да сътвори онова, което виждат вътрешните му очи, а после, щом свършеше — но не картината, защото ми се струва, че рядко довеждаше нещо до край, — щом догореше разпалилата го страст, той загубваше всякакъв интерес към нея. Никога не оставаше удовлетворен от постигнатото за него то беше твърде незначително в сравнение с виденията, които измъчваха духа му.

— Защо никога не представяте свои творби на изложби? — попитах го аз. — Предполагам, че ви се ще да узнаете какво мислят хората за тях.

— Така ли?

Не мога да опиша неизмеримото презрение, което-вложи в тези две думи.

— Не искате ли слава? Тя е нещо, към което повечето художници не са равнодушни.

— Детинщини. Защо да ме е грижа за мнението на тълпата, когато и пет пари не давам за мнението на някой отделен човек.

— Е, не всички се ръководим само от разума — засмях се аз.

— Кой прави славата? Критиците, писателите, търговците, жените.

— Нима не бихте изпитали приятно усещане да си представите, че хора, които не познавате и никога не сте виждали, се вълнуват дълбоко и страстно от творбите на собствените ви ръце. Всеки обича властта. Не виждам по-прекрасно приложение за нея от това да изпълни душите на хората със състрадание или ужас.

— Мелодрами.

— Тогава защо не ви е все едно дали рисувате добре или зле?

— Все едно ми е. Искам само да рисувам това, което виждам.

— Чудя се дали бих могъл да пиша на необитаем остров, съзнавайки, че ничии очи освен моите няма да прочетат онова, което съм написал.

Стрикланд дълго мълча, но очите му блестяха странно, сякаш виждаше нещо, което преизпълваше душата му с възторг.

— Понякога Ся мисля за остров, изгубен някъде в безбрежното море, където ще мога да живея в закътана долина сред причудливи дървеса и тишина. Там мисля, че ще мога да намеря онова, което търся…

Той не се изрази точно така. Използуваше жестове вместо прилагателни и се запъваше. Аз облякох в свои думи онова, което, предполагам, искаше да каже.

— Ако погледнете назад към последните пет години, мислите ли, че си е струвало?

Той ме погледна и аз видях, че не разбра какво исках да кажа. Поясних:

— Отказвате се от уютен дом и живот, не по-малко щастлив от живота на повечето хора. Радвахте се дори на благоденствие. А тук в Париж, изглежда, сте изживели тежки дни. Ако можехте да върнете живота си назад, бихте ли повторили онова, което извършихте?

— Разбира се.

— Знаете ли, че още не сте попитали за жена си и децата си? Никога ли не мислите за тях?

— Не.

— Бих искал, по дяволите, да не говорите с по една сричка. Не съжалявате ли нито за миг за цялото нещастие, което им причинихте?