Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Слушай, щом си закъсал, дай да видя картините ти. Ако нещо ми хареса, ще го купя.

— Върви по дяволите! — отсече той.

Стана и се накани да върви. Спрях го.

— Не си плати абсента — казах с усмивка. Той ме изруга, хвърли парите и излезе.

Не го виждах няколко дни след тази случка, но една, вечер, както си седях в кафенето и четях вестник, той се приближи и седна до мен.

— Все пак не си се обесил — подметнах аз.

— Не, получих поръчка. Рисувам портрета на един пенсиониран водопроводчик за двеста франка 27 27 Тази картина, някога притежание на богат фабрикант от Лил, избягал от града при приближаването на немците, днес се намира в Националната галерия в Стокхолм. Шведите обичат за развлечение да ловят риба в мътна вода. Б. а. .

— Как успя да го уредиш?

— Жената, от която си купувам хляб, ме препоръчала. Той й казал че търси някой да го нарисува. Трябва да й дам двайсет франка.

— Как изглежда?

— Великолепно! С чудесно червено лице като овнешки бут, а на дясната буза има грамадна брадавица, от която стърчат дълги косми.

Стрикланд беше в добро настроение и когато Дърк Стрьове се приближи и седна до нас, той го подложи на яростни нападки. Прояви неподозирано от мен умение да открива ония места, където клетият холандец беше най-чувствителен. Този път Стрикланд си служеше не с рапирата на сарказма, а с тоягата на обидите. Атаката с нищо не бе предизвикана, така че Стрьове, заварен неподготвен, бе напълно беззащитен. Напомняше подплашена овца, която безцелно се щура насам-натам. Беше изумен и стъписан. Най-сетне от очите му потекоха сълзи. А най-лошото бе, че макар и да ненавиждах Стрикланд и да съзнавах колко ужасна е тази сцена, не можех да сдържа смеха си. Дърк Стрьове бе един от ония нещастници, конто и с най-искрените си чувства изглеждат смешни.

Но въпреки всичко, когато си спомням за онази зима в Париж, най-приятно ми е да си мисля за Дърк Стрьове. Имаше нещо много очарователно в неговото малко домакинство. Той и жена му представляваха гледка, към която мисълта с благодарност се връща, а в наивната му любов имаше много доброта и благородство. Той си оставаше все така смешен, но искрената му страст предизвикваше състрадание. Разбирах, че жена му сигурно му съчувствува, и се радвах на нейната нежна привързаност. Ако имаше някакво чувство за хумор, тя би трябвало да се забавлява от това, как той я поставя на пиедестал и искрено я боготвори, но дори когато му се смееше, трябва да е била поласкана и трогната. Той беше вечно влюбен в нея и макар че тя остаряваше и губеше закръглените си форми и миловидността си, за него сигурно никога нямаше да се промени. За него винаги щеше да бъде най-прекрасната жена на света. В подредения им живот имаше уют и изящество. Те разполагаха само с ателието, една спалня и малка кухня. Мисис Стрьове вършеше сама цялата къщна работа и докато Дърк рисуваше своите лоши картини, тя пазаруваше, готвеше обяда, шиеше, трудеше се като усърдна мравка по цял ден, а вечерта седеше в ателието и пак шиеше, докато Дърк свиреше нещо, което според мен беше съвсем непонятно за нея. Той свиреше с вкус, но влагаше повече чувство, отколкото бе необходимо, в музиката изливаше цялата си честна, сантиментална, любвеобилна душа.

Животът им — една своеобразна идилия, бе придобил особена красота. Комичността, която съпътствуваше Дърк Стрьове на всяка крачка, придаваше на живота им нещо чудато, като неясен дисонанс, но го правеше и някак по-съвременен, по-човешки; подобно на груба шега, вметната в сериозен разговор, тя усилваше чувството на болезненост, с което е проникната всяка красота.

Малко преди Коледа Дърк Стрьове дойде да ме покани да прекараме празника заедно. Той, естествено, бе сантиментален по отношение ла този ден и искаше да го прекара сред приятелите си, с всички подобаващи церемонии. Никой от двама ни не бе виждал Стрикланд през последните две-три седмици, защото аз бях зает с приятели, дошли за кратко време в Париж, а Стрьове се бе спречкал с него по-бурно от обикновено и бе решил да няма повече нищо общо с този човек. Стрикланд бе нетърпим и Стрьове се бе заклел никога повече да не му проговори. Но настъпващият празник го бе разнежил и той не можеше да понесе мисълта, че Стрикланд ще прекара Коледа сам. Приписваше му чувства, които сам изпитваше, и се измъчваше при мисълта, че на такъв ден, който сближава хората, самотният художник ще бъде оставен сам със своята меланхолия. В ателието си Стрьове беше украсил елха и предполагах, че в нейните празнични клони всеки от нас ще намери някакво смешно подаръче. Само че на Дърк му беше неловко да се срещне отново със Стрикланд — беше малко унизително да простиш тъй лесно такива възмутителни обиди — и той настоя да присъствувам на сдобряването, което твърдо си бе наумил.