Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Като че ли ти е приятно да се правиш на глупак — каза тя.

Щом видя жена си сърдита, кръглите му очи станаха още по-кръгли и веждите му се пречупиха в безпомощно недоумение:

— Миличка, ядосах ли те? Няма да взимам вече. Беше заради жлъчката. Водя застоял живот, не се движа достатъчно. Три дни не бях…

— За бога, дръж си езика — прекъсна го тя, раздразнена до сълзи.

Лицето му помръкна и той нацупи устни като сгълчало дете. Погледна ме умолително — дали не мога да оправя нещата, но неспособен да се владея повече, аз безпомощно се затресох от смях.

Един ден отидохме при един търговец на картини, у когото Стрьове мислеше, че ще намерим най-малко две-три картини на Стрикланд, но когато пристигнахме, ни казаха, че Стрикланд си ги е взел. Търговецът не знаеше защо.

— Само не си мислете, че ще взема да се кося. Взех ги от уважение към мосю Стрьове и му казах, че ще ги продам, ако мога. Но всъщност… — той вдигна рамене. — Интересувам се от младите художници, но слушайте, мосю Стрьове, нима вие откривате някакъв талант тук?

— Давам ви честната си дума, че днес няма ни един художник, в чийто талант да съм по-сигурен. Повярвайте ми, вие изпускате една изгодна сделка. Някой ден тези картини ще струват повече от всичко, което имате в магазина си. Спомнете си Моне, който не можеше да намери купувач на картините си и за по сто франка. А колко струват сега?

— Вярно. Ама по онова време други десетина художници, не по-лоши от Моне, също не можеха да продадат картините си, които все още не струват нищо. Откъде да знае човек? И дали само талантът носи успех? Едва ли. Пък и още не е доказано, че този ваш приятел наистина има талант. Никой освен мосю Стрьове не твърди това.

— Е, как тогава ще познаете таланта? — попита Дърк със зачервено от гняв лице.

— Има само един начин по успеха.

— Филистер! — извика Дърк.

— Та помислете за големите художници от миналото — Рафаело, Микеланджело, Енгр, Дьолакроа — всички те са имали успех.

— Да си вършим — каза ми Стрьове — или ще убия този човек.

Със Стрикланд се виждах често и от време на време играехме шах. Настроението му беше много непостоянно. Понякога седеше мълчалив и унесен, без да забелязва никого; друг път, когато беше добре разположен, говореше, както обикновено, със запъване. Никога не казваше нещо умно, но грубите му саркастични подмятания съвсем не бяха безобидни и той винаги изричаше точно това, което мисли. Не държеше сметка за чувствителността на другите и му беше забавно, когато успееше да ги нарани. Непрекъснато обиждаше Дърк Стрьове така жестоко, че той му обръщаше гръб, заричайки се повече да не му говори; но Стрикланд притежаваше някаква могъща сила, която привличаше пълничкия холандец против волята му и той винаги се връщаше, умилквайки се като виновно куче, макар и да знаеше, че ще го посрещнат с удара, от който така се бои.

Не зная защо, по мен Стрикланд ме понасяше. Нашите отношения бяха особени. Един ден той ме помоли да му заема петдесет франка.

— За нищо на света — отвърнах аз.

— Защо?

— Не би ме забавлявало.

— Знаеш ли, ужасно съм закъсал.

— Не ме интересува.

— И не те интересува, че ще умра от глад?

— Защо пък да ме интересува? — попитах на свой ред аз.

Една-две минути той ме гледаше и подръпваше рошавата си брада. Усмихнах му се.

— Какво те забавлява? — каза той с гневен блясък в очите.

— Толкова си наивен. Не признаваш никакви задължения. И на теб никой с нищо не ти е задължен.

— Няма ли да се почувствуваш неловко, ако взема и се обеся, защото са ме изхвърлили на улицата, след като не съм могъл да си платя наема?

— Ни най-малко. Той се подсмихна.

— Ами, фукаш се. Ако наистина го сторя, ще се измъчваш от угризения.

— Опитай и ще видим — троснато му отвърнах аз. В погледа му пробягна усмивка и той мълчаливо разклати абсента си.

— Играе ли ти се шах?

— Може.

Наредихме фигурите и когато дъската беше готова, той я огледа спокойно. Човек винаги изпитва някакво задоволство, като види войниците си готови за битка.

— Наистина ли мислеше, че ще ти заема пари? — попитах аз.

— Не виждам защо не.

— Учудваш ме.

— Защо?

— Разочарова ме откритието, че си сантиментален по душа. Щеше да ми харесваш повече, ако не беше ме молил така искрено за съчувствие.

— Щях да те презирам, ако се беше развълнувал от това — отвърна той.

— Виж, това е нещо друго — разсмях се аз. Започнахме играта. И двамата се увлякохме. Когато свършихме, аз му казах: