Дарил Лондон - Човек на почит

— Взимай — каза той на стареца, — pazzaella, mangiare aglio 12 12 Яж чесън, глупак (итал.). — Б.пр. . Струва ми се, че имаш доста глисти за очистване.

Старият отпи малко вино и зяпна вцепенено Бепи.

— Ще играя билярд. Дай ми някоя маса — каза самоуверено Бепи. После се ухили и огледа залата. — Къде е Джони Еднотопков?

Всички в заведението паднаха от смях. Джон го бе наблюдавал и не можеше да повярва на очите си.

— Това хлапе е побъркано — промълви той, обаче започна да се смее с останалите. Дори старият се засмя.

— Тоя е истински сицилианец — каза Поп на сина си.

Бепи се усмихна. Поп също, показвайки, че мирът е сключен. С бруталност Бефино си бе извоювал уважението им.

Всеки ден, когато Бефино излизаше от къщи, той минаваше покрай кварталния бар-грил, в който обикновено се навърташе босът от мафията дон Емилио Морано — Capo di Tutti Capi 13 13 Главатар на главатарите (итал.). — Б.пр. , босът на босовете. Той беше фактически най-главният от петимата шефове в Ню Йорк. Дон Морано беше истински баровец. Обличаше се в шити по поръчка костюми за по триста долара, носеше скъпа шапка, пушеше пури от по един долар и си купуваше нов кадилак всяка година. Стоеше пред бара и се държеше, сякаш Бруклин е негов. И беше. Той бе босът. Никой не смееше да се противопостави на Морано и хората му. Жените го смятаха за хубавец, а мъжете — за опасен. Мургавото му лице беше гладко и излъчваше здраве. Очите му бяха черни, пронизващи и категорично изразяваха високия му авторитет. В света на мафията неговата дума бе закон.

Когато те погледне, ти се струва, че мислите му са съсредоточени единствено върху твоето бъдеще. Това караше хората да се чувстват притеснени в негово присъствие. Любовта към красивите жени беше негова слабост, а любовта към собствената му съпруга — най-скъпото му нещо. И накрая — дон Емилио Морано бе родом от Шака, Сицилия.

Бепи го поздравяваше всеки ден, минавайки покрай бара.

— Добро утро, господин Морано — казваше почтително той.

Дон Емилио никога не отвръщаше. Стиснал пурата между зъбите си, той само кимваше на Бепи. Познаваше фамилията Менесиеро от старата родина. Като момче, дон Емилио Морано често се бе навъртал около кафенето на Густаво Менесиеро край пристана в Шака. Знаеше, че във вените на Бепи тече качествена сицилианска кръв. Държеше го под око, но никога не му говореше.

Едно лятно утро, след превалелия рано дъжд, когато от тротоарите все още се издигаше пара и във въздуха се усещаше типичната гореща и влажна миризма на Бруклин, Бепи отиде в двора на училището. Обикновено там се навъртаха момчетата, след като ги разпуснеха за лятната ваканция. Утрото вече бе напреднало и всичките бяха заминали към плажа на Кони Айлънд. Така или иначе Бепи щеше да остане самотен на стъпалата пред училищния вход, понеже нямаше пари да отиде да поплува. Докато седеше там, изпълнен със самосъжаление, той забеляза бюика на Боб Макатиър, паркиран на отсрещната страна на улицата, пред големия блок, в който живееха Боб и съпругата му. Колата беше разкошна, една от най-хубавите в квартала. На цвят бе тъмнозелена, но толкова мръсна, че изглеждаше сива. На Бепи изведнъж му хрумна, че сигурно би могъл да я измие и да заработи един долар, след което да отиде при момчетата на Кони Айлънд.

В квартала познаваха Боб като Бунтовника, защото бе родом някъде от южните щати и говореше с южняшки акцент. Беше се оженил за Марджи — местно момиче от квартала, полуиталианка, полугерманка. Марджи имаше фигура на героиня от еротичен комикс. Никой италианец не би се оженил и живял с нея, понеже прекалено много се набиваше в очи. Майките на тези италианци биха се срамували, ако в кухнята им шета снаха с порочен вид като нейния. В резултат Марджи бе принудена да се омъжи за някой селяндур от провинцията, на когото не му стига акъл за нещо повече. Дори Бепи разбираше, че е прекалено красива и секси и е безобразие да бъде похабена покрай човек, който явно не може да оцени какво притежава. Обаче разбираше също, че е само на петнадесет години и това не е негова работа.

С надежда да измие колата, Бепи отиде до блока и натисна звънеца на Боб. Вратата избръмча. Бепи тръгна нагоре по стълбите към петия етаж. Денят бе толкова горещ, че скоро започна да се поти обилно. Когато стигна до най-горния етаж, Марджи вече го очакваше, подала глава през открехнатата врата на апартамента.

— Какво има, Бепи?

— Здрасти, Марджи. Може ли да поговоря с Боб?

— Боб замина на гости при семейството си на юг и няма да се върне цяла седмица.