Дарил Лондон - Човек на почит

1944, Бруклин, Ню Йорк

Семейство Менесиеро бе дошло в Бостън през 1929 година от малкото рибарско селце Шака в Сицилия. През 1944 отново се преселиха. Продължавайки да търсят американската мечта и по-добър живот за своите деца, те решиха да опитат късмета си в Ню Йорк. Установиха се в бруклинския квартал Бей Ридж и започнаха да упражняват своя традиционен занаят — амбулантна търговия с риба.

Мъжете от семейство Менесиеро обикаляха с дървените си талиги от улица на улица и подвикваха към обитателите на околните жилищни блокове: „О pesce! О pesce!“ — сицилианският им вариант на „Риба за продан!“ Късно след здрачаване „О pesce!“ отекваше из тесните улички.

В дългите и горещи летни дни ледът се стопяваше бързо и рибата започваше да мирише. Когато се случеше лош ден за емигрантите, развалящата се риба бе само част от бедите. Нюйоркските полицаи се надпреварваха да раздават квитанции за глоби от по два долара на горките продавачи на риба за това, че нарушават спокойствието или пък продават без разрешително. Семейство Менесиеро твърде бързо научи смисъла на английската дума „тормоз“. Някои полицаи буквално изпитваха удоволствие да тормозят новодошлите италианци, които се бореха за прехраната на децата си.

Густаво и Нина Менесиеро имаха трима синове и две дъщери. Най-големият им син, Паскуале, се ожени за едно момиче на име Финамета Получина, което бе от тяхното село. Този брак бе предварително уговорен от родителите им още в Сицилия. Паскуале и съпругата му се заеха усърдно с търговия на риба, а семейството им започна да расте. Родиха им се двама синове. По-големият се казваше Марио, а по-малкият — Бефино. Този разказ е за Бефино Менесиеро.

През 1944 година Съединените щати водеха война. Бефино бе петнадесетгодишен и скиташе из улиците на Бруклин. В една гореща лятна нощ през юли същата година започна битката му за финансово благополучие и уважението на околните, която продължи през целия му живот.

Часът беше девет и половина вечерта. Бефино се прибра вкъщи забързан. Докато приближаваше блока с шест апартамента, в единия от които живееше неговото семейство, мислите му бяха заети с нещо „горещо“. Чу, че откъм задния двор долита музика. Мелодията на мандолини се смесваше с прекрасния летен бриз. Запъти се към другия край на дългата тъмна алея, която завършваше в осветения вътрешен двор. Докато крачеше развълнуван към музиката, сърцето му заби по-бързо. Двадесетина съседи, заедно с майка му и баща му, пееха италиански песни. Няколко от по-възрастните мъже свиреха на мандолини и китари и всички се полюшваха напред-назад в ритъма на мелодията. Това бяха щастливи хора. Масите бяха отрупани с мезета и гореща домашна пица. Всички забелязаха Бефино, когато влезе в двора. Младото му лице грееше от радост, че вижда близките си толкова щастливи. Някои от мъжете бяха с доста приповдигнато настроение благодарение на бъчонката с бира. Бефино обърна поглед към баща си, който седеше до оживената маса и наливаше вино от стара петлитрова туба за белина.

Бепи беше красиво момче, типично италианче. Погледът му винаги беше много остър. Понякога носеше килнато на една страна таке. По-старите италианци неизменно оставаха впечатлени, когато видят малко момче като него да се държи и облича по италиански, подражавайки на възрастните.

Бефино се движеше между хората и се опитваше да привлече вниманието на баща си.

— Хей, тате, scusi 5 5 Извинявай (итал.). — Б.пр. . Трябват ми двадесет и пет цента. Моля те, услужи ми, тате, дай ми назаем четвърт долар. Имам среща — прошепна той.

Баща му обаче само се изсмя на шегата на един от другите мъже и не отговори. След малко Бепи се наведе и зашепна право в ухото на баща си. Говореше на италиански, опитвайки се да го омилостиви.

— Papa, piacere lasciare mi avere un venticinque sorta. 6 6 Татко, ще ми дадеш ли двадесет и пет цента? (итал.). — Б.пр.

— Venticinque sorta? Ма duzza pazzo? 7 7 Двадесет и пет цента? Ама ти луд ли си? (итал.). — Б.пр. — отвърна Паскуале. — Бепи, нямам толкова. От два дни не съм виждал четвърт долар.

— Хайде бе, татко. Много е важно за мен. Трябва ми. Моля те, не ми отказвай.

— Забрави за това — прошепна Паскуале. — И недей повече да ме молиш. Ah capeesh?

Финамета, забелязала какво става, знаеше, че щом веднъж Паскуале каже не, това е краят. Случаят е приключен. Усмихвайки се, така че съседите да не забележат разочарованото лице на Бефино, тя пристъпи към действие.