Свобода Бъчварова - Земя за прицел

Време е да действам, си каза старият банкер и огледа кабинета така, както генерал оглежда привечер бойното поле, където на разсъмване ще се разрази битката. Всичко бе на мястото си. И двата дивана, и фотьойлите, тапицирани с кожа, и голямата ниска, кръгла маса, и малките масички. Той дръпна панделката зад себе си и някъде отдалеч достигна приглушен звън. В кабинета влезе млад, голобрад мъж, чисто облечен, среден на ръст, с тънка шия, пристегната от високата му колосана яка, с малка глава и почти липсваща брадичка. Напомняше на пуяк и банкерът мислено го наричаше в себе си demi-dindon, полупуяк…

— Господин Скарлатов, оставих на бюрото ви писмото от Банк дьо Пари е де Пей ба и борсовите бюлетини от Париж, Лондон, Виена, Брюксел и Берлин — каза мъжът с малката глава. — Тази сутрин господин Бускѐ на два пъти изпраща секретаря си да ви напомни за уговорената среща.

— Не съм уговарял никаква среща с тоя… — но не се доизказа.

— За всичко това ви оставих бележка на бюрото.

— Вие сте мой секретар не да ми пишете бележки, а да ми докладвате!

— Слушам, господин Скарлатов.

— Господин Георгиев, ще пускате само хората, които казах, и никой друг!

— Ще се води ли протокол?

— Не.

Секретарят излезе. Скарлатов отиде при един от шкафовете. Отвори го. Вътре бяха наредени папки. Взе една от тях, седна зад бюрото. Разтвори папката. На заглавната страница собственоръчно бе написал с едри букви „КАСТОР И ПОЛУКС“ — името на бъдещите термоелектроцентрали. Той имаше слабост към митологията и с часове можеше да разговаря на тая тема. Знанията му по старогръцки и латински бяха завидни. Четеше свободно Евангелието на старогръцки. Но знаеше и турски, и арабски. Без тия езици не можеш да бъдеш банкер в Отоманската империя. Но му бяха не по-малко нужни и съвременните европейски езици. Частният английски колеж му осигури владеенето на английския и френския. Немския научи от пребиваването си във Виена. Имаше способности на полиглот. Езиците му се удаваха с невероятна лекота. И все пак днес вече това бе недостатъчно. Той си остана рожба на деветнайсти век. Но беше още рано да свие знамената. О, аз имам да им покажа още мурафети, помисли банкерът и запрелиства нататък папката. Следваха техническите чертежи и проекто-сметната документация на френски. От тях имаше значение може би второто. Но и тя беше излишна за предстоящата работа. Затова той отказа на белгийския инженер — един млад фламандец — да присъства на заседанието. Тия, които щяха да дойдат в кабинета му, се интересуваха само от едно — от печалбата, от келепира! И той трябваше да им го поднесе не с научна аргументация и сухите фрази на фактите, а като приказка от „хиляда и една нощ“. Във всеки българин се криеше една всеизгаряща тайна страст, страстта към внезапното забогатяване. Тя поразяваше целия му здрав смисъл, реалистичност и разум. Затова може би имаше толкова много иманяри сред българския народ. Възможността да откриеш, без да си се трудил, съкровище, и то в златни пари, поставени в огромна делва и заровени в земята, ги подлудяваше. И вярваха в съществованието на това имане повече, отколкото в собствените си сили!… Ето на тази струна трябваше да свири Скарлатов. Мислите му прекъсна секретарят, който влезе в кабинета. Скарлатов намръщено го изгледа.

— Дойде господин Кюлев — каза секретарят.

Нямаше нужда от това съобщение, защото самият Кюлев се появи на вратата, избута секретаря и със сияеща усмивка тръгна право към бюрото на Скарлатов. Беше висок, може би прекалено висок и слаб мъж с побелели коси и бели мустачки. Голям простак, си каза банкерът, но стана от бюрото и една също такава сияеща усмивка покри лицето му. Банкерът бе истински актьор. Може би дори велик!… Това бе conditio sine qua non 29 29 Условие, без което не може (лат.). за един банкер. Без тази вродена дарба, той не можеше да изпълнява сложната си професия. Скарлатов изтърпя с усмивка и двете целувки на грапавото му лице, и дългото стискане на ръцете. Не обичаше да се допират до тялото му, както не обичаше и той да се допира до другите. Но стара дружба свързваше тия двама възрастни мъже. Бяха израсли заедно, заедно бяха учили частния колеж в Цариград. Бяха на едни години, но Кюлев младееше пред Скарлатов. Имаха период и на съвместна работа, когато бяха разорявали „Общополезните каси“, създавани с такъв труд от Митхад паша. Да, помисли банкерът, все пак по-често сме били съюзници, отколкото противници… Външният вид на Кюлев не говореше нищо или по-скоро излъчваше доброжелателство с оттенък на глупост. Носеше стар изтъркан редингот, измачкани панталони и вместо европейски обувки — кундури. Кожения си калпак държеше в ръка. Добра маска си е избрал, помисли той. Но зад тази кротост и благовидност един Скарлатов знаеше какъв свиреп тигър се крие. С него ще ми бъде най-трудно, помисли банкерът и реши, че най-добре ще бъде да не се държи любезно, а грубо. Може би така щеше да го стресне. Кюлев разкопча редингота си, извади от жилетката стар, голям като луковица сребърен часовник, с доста поочукани капаци и го погледна. После затвори капака и каза: