Свобода Бъчварова: Земя за прицел (Наследникът)

— Предполагам е бил пройдоха… — усмихна се баща му. — Огърлицата е съществувала вероятно само във въображението на художника… За да се скрие в тия пущинаци, той е бил обезумял от страх след падането на Цариград… Едва е спасил кожата от турците… Ако не са били селяните да го намерят, бадева е щял да си иде… Покръстили го в православната вяра с името Борис. И хубаво е сторил, че е приел… Това е единственият действителен български светия — хем цар, хем богат!…

Старият банкер се закашля.

— Почини си малко… Не говори.

— Не. Искам да говоря. Малко ми остава… Та се оженил тоя изпаднал аристократ за селска мома и веднага започнал търговия… Убит е някъде по безкрайните пътища на турската империя… И запомни, Скарлатови винаги са се женели за селянки! Затова дълго са живели и са се радвали на отлично здраве…

Тази нощ той говори много. Сякаш искаше да предаде всичко, което знае, на сина си. Понякога се унасяше, но и в унеса си продължаваше да говори за всичко, като скачаше от тема на тема. Той бързаше. Знаеше, че му остават броени мигове.

Последните напътствени думи на стария Скарлатов, може би разпокъсани, не много стройни, Борис щеше да запомни или по-скоро щеше да си ги припомня в следващите години, в следващите битки и щеше да се изпълва с все по-голямо уважение към баща си.

На другия ден цялата сутрин старият банкер лежа със затворени очи, без да проговори дума. Борис се ослушваше дали диша, но късно следобед баща му отвори очи и с леко кимване го извика при себе си. Почти шепнеше, толкова бе изтощен.

— Извикай Никола и Донка да ми помогнат… Да ме измият и облекат…

— Но ти нямаш сили.

— Времето наближава… Искам да се простя с всички…

Борис се подчини. Когато по-късно наново отиде при баща си, намери го положен върху люлеещия се стол в празничните му черни дрехи, завил коленете си с мечата кожа. Бе пожелал да го изведат на верандата. Борис влезе последен от всички домашни. Седна до стареца. Двамата мълчаха. От чардака се виждаше цялото село и след селото — полята, а после реката, а зад реката отново гори и планини… Селяните се връщаха от нивите. Камбанен звън огласяше притихналата долина и само звънците на стадата му пригласяха. Мир и благоволение цареше в тоя късен следобеден час.

Долу по улицата се зададе процесия. Вървяха селяни със свалени калпаци, зад тях жените и децата им, а пред всички поп с кандило и малко момче, което носеше менче, кръст и китка. Селяните изпълниха двора на къщата, но останаха долу, а горе се качи свещеникът за последно причастие на стария банкер. Наоколо му стояха най-близките: Борис, бай Никола, стрина Донка, Спас, жена му Неда, двете му дечица и другата прислуга.

— И спомни си, Боже, за твоя раб, и прости греховете му, волни и неволни… — пропя попът.

— Отче — прекъсна го старият банкер, — остави греховете! Бог е по-великодушен от поповете… Аз грехове нямам към близките и селяните… Аз съм ги женил, аз съм кръщавал децата им, аз съм им давал пари да си вдигнат къщи, да си купят добитък, да изучат децата си… Погледни долу къщите, ливадите, нивите, бахчите… Това е най-богатото село в България… Знам, че и те ме обичат… Затова прочети само молитвата „Отче наш“… С хората аз си уредих сметките… А с Бога нямам нужда от адвокат…

Свещеникът почна да чете „Отче наш“. Гласът му бе висок, ясен и пеенето чуваха долу селяните със свалени калпаци. После му поднесе причастието. Старият банкер бе готов за своя най-дълъг път…

Същата вечер двамата, баща и син Скарлатови, бяха в одаята. Старият банкер лежеше пред огъня, а Борис дремеше на стола. Бяха му се събрали доста безсънни нощи. Всичко това му приличаше като предаване на поста от караул. Ето баща му умира и му предава Банката, като говореше така, сякаш всичко е решено, докато Борис не бе още нищо решил в себе си. Можеше, разбира се, да му противоречи. Да му каже, че се отказва от всичко. Че няма да бъде банкер. Или по-скоро, че не иска да бъде. В тези години се бе запознал с работата на Банката и виждаше каква огромна тежест е тя. Но много неща се бяха изменили. Бе получил доста удари от живота. Бе изкарал една война, в която замалко не умря и остана за цял живот сакат. Всичко това го направи не толкова примирен, колкото толерантен. Той не искаше да огорчава умиращия старец. Какво щеше да бъде занапред, не знаеше. Освен това виждаше, че твърде много хора зависеха от баща му и бяха свързали съдбата си по един или друг начин с Банката. Какво щеше да стане с тях?… Но в тая война той се бе научил да не мисли, по-скоро да мисли за най-необходимото. И сега той не искаше да мисли по тези проблеми, а по стар войнишки навик дремеше.