Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Много съдържателно предложение — каза комисарят и даде с ръка знак на полицаите.

Те напуснаха стаята заедно с господин Клоц.

Щруве получи от комисаря похвала заради успеха си като криминалист.

Композиторът отказа да приеме комплиментите.

— Сторих го само, защото Зайлер ми обеща, че ще ми покаже оня тип, който си е послужил незаконно с моето име. За да мога най-сетне да ударя плесниците, за които ме сърбят ръцете.

— Нима не знаете кой е мнимият Щруве? — запита слисана Ирене Трюбнер.

— Нямам понятие — отвърна Щруве.

Кюлц се усмихна дяволито.

— Е, тогава можете да наплескате човека още тук.

— Какво? — Ниският дебел музикант втренчи поглед в месаря. — Нима тоя тип е тук, в стаята?

Останалите кимнаха утвърдително.

— Зайлер — промълви Щруве. — Кой от присъстващите беше? Казвай бързо! Не ме измъчвай като инквизитор!

— Това бях самият аз! — отвърна младият човек. — Руди, не ми се сърди прекалено много. Просто не ми хрумна друго име. Тъй, а сега удряй здраво. Обещавам, че няма да ти отвърна с удар.

Щруве се усмихна смутено. После ръгна юнашки Зайлер в ребрата и каза:

— Да ударя плесник на приятеля си? Не-е! Сега стоя тук на „Бойстщрасе“ с два латентни плесника и не зная какво да ги правя!

— Това трябва да е отвратително състояние — каза старият, изискан господин Щайнхьовел.

Комисарят беше отишъл да отпрати цивилните полицаи, които все още оглеждаха сградата на застрахователното дружество с бдителни погледи.

Господин Щайнхьовел бе помолил да телефонират за колата му. Седяха и чакаха. Кюлц надълго и нашироко описваше на композитора приключенията, които бе преживял Зайлер между Копенхаген и Берлин. Докато разказваше, той размахваше двете си ръце, сякаш гребеше и просто не можеше да се насити. Още отсега, няколко часа след като бяха извършени, делата на младия герой придобиваха легендарни размери.

Старият колекционер слушаше усмихнат и мислеше: „Устата на народа се разтвори и гледай — в нея има шестдесет и четири зъба! По-рано са убивали дракони, днес залавят мошеници. Изменят се само второстепенните неща. Народните предания надживяват техниката.“ И колкото повече потъваше в своите историко-философски предположения, толкова по-малко чуваше.

И Зайлер не слушаше. Той беше седнал до Ирене Трюбнер и й зададе същия въпрос, който й беше задал преди двадесет и четири часа:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя не отвърна на въпроса му, а заяви:

— Довечера ще дойда във вашето жилище и ще огледам щетите, господин директоре. Утре можем да купим нови мебели. Зная разни магазини, където човек може да бъде обслужен добре и на умерени цени.

Той мълчеше.

— Удобно ли ви е довечера към седем часа? — продължи тя. — Нали живеем съвсем наблизо. Вие сте на „Холцендорфщрасе“, нали? Кой номер беше, моля?

Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.

Тя каза:

— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?

Той се отдръпна.

— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.

— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.

Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.

— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.

— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.

Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.

— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!

Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.

— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?

— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.

— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.

— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.

Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.

— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.