Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Положително сме заловили само част от бандата — каза комисарят.

Ирене Трюбнер кимна:

— Навярно писмото е от господина с бялата брада и тъмните очила. Все ми се струваше, че той е главатарят.

— А какво ще правим сега? — запита господин Щайнхьовел.

Комисарят натисна един звънец.

— Естествено, ще идем. Ще изпратя преди нас цивилни полицаи. Те ще заобиколят незабелязано къщата, преди да влезем в нея.

Старшията се появи. Комисарят му даде необходимите разпореждания. След това каза:

— Елате! Да вървим в бърлогата на лъва!

Те потеглиха.

Писмото остана на писалището. То гласеше:

ГОСПОДАТА, ЗАСЕГНАТИ ОТ КРАЖБАТА НА ХОЛБАЙН, СЕ УМОЛЯВАТ НАЙ-УЧТИВО ДА ДОЙДАТ НА „БОЙСТЩРАСЕ“ 72-а.

Всички входове и изходи на универсалния магазин в западната част на града бяха блокирани. Пред вратите стояха полицаи и задържаха напора на минувачите. Зад вратите също имаше полицаи. Те пък усмиряваха налитащата срещу тях човешка тълпа, която искаше да излезе от магазина. Вдигаше се врява като в зоологическа градина преди храненето на животните.

Композиторът Щруве, следван от няколко полицаи, фучеше по всички налични стълби, през всички коридори, ходници и складове. Началниците на различните отдели претърсваха със своите служещи всички ъгли и гардероби. Светеха с джобни фенерчета под тезгяхите. Поглеждаха зад всички пердета. Асансьорите бяха спрени. Момчетата, които ги обслужваха и опаковачите слязоха в избите и не оставиха нито една дъска непреобърната.

Професор Хорн сякаш беше потънал в земята!

Хората, затворени в универсалния магазин, ставаха все по-неспокойни. А стражарите, придружаващи господин Рудолф Щруве, все повече се уморяваха и все по-често хвърляха крайно подозрителни погледи към ниския дебел господин, който ги предвождаше.

Кой знае какво щеше още да се случи, ако между минувачите пред универсалния магазин не се намираше едно момиченце на около шест години. Това дете, на име Марихен, стоеше заедно с майка си на „Ансбахерщрасе“. Майка му споделяше с околните най-различни предположения. А пък Марихен, необременена от никакви проблеми, разглеждаше витрината. Изведнъж детето каза много високо и възбудено.

— Мамо, я гледай! Очите на голямата кукла мигат!

Всички, които бяха чули забележката на Марихен, погледнаха като по команда към най-близката голяма витрина.

В средата и между палта, шалове, шапки, пижами седеше елегантно облечен манекен.

Един внушителен, възрастен и гладко избръснат господин.

— Та това е човек! — изпищя пронизително някакъв глас.

Когато полицейският автомобил спря пред сградата на „Бойстщрасе“ 12-а, пътниците в него най-напред се облещиха. А криминалният комисар каза:

— Откога крадците почнаха да се разполагат в здания на застрахователните дружества?

Той слезе от колата и помогна при слизането на младата дама и на двамата възрастни господа.

— Това са то новите моди — трезво заяви Кюлц.

Господин Щайнхьовел се поколеба.

— Дали не сме сбъркали номера на сградата?

Ирене Трюбнер бързо пристъпи към шефа си.

— Та това е същото дружество, при чийто представител в Копенхаген застраховахме преди няколко дни миниатюрата!

Криминалният комисар вече говореше с един от облечените в ливреи пазачи при вратата. Той бързо се върна.

— Генералният директор ви очаква. На портиера е наредено да ни заведе на първия етаж. — Той се усмихна. — В такъв случай мога да освободя хората си, които заобикалят сградата.

— За нищо на света! — извика Кюлц. — Кой знае каква шарлатания ни очаква пък тук! Може би искат да ни примамят в капан, и генералният директор, та дори и портиерът да са предрешени разбойници! Оставете си спокойно часовите още мъничко тук!

— Е, хубаво — рече чиновникът и тръгна пред другите, които колебливо го последваха.

Един прислужник ги отведе на първия етаж, в луксозно подредена приемна.

Малко след това се появи генералният директор на „Беролина“, господин Кюлевайн. Той изглеждаше много енергичен и представителен, запозна се с господата и извънредно много се радваше, както неколкократно подчерта, да види при себе си прочутия колекционер на художествени предмети господин Щайнхьовел.

След като създаде около себе си доста очарователна атмосфера, той седна и енергично натисна един звънец. После се обърна отново към колекционера:

— Ориентиран съм само в общи черти относно сключената застраховка между вас и нашето дружество. Огромният брой на сделките, надявам се, ще ме извини. Все пак струва ми се, чух, че сте имал известни тревоги във връзка с миниатюрата, която сте закупили в Копенхаген за шестстотин хиляди крони и сте застраховал за петстотин хиляди марки при нашия датски генерален представител Кристенсен.