Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

На всеки полицай по движението, край който минаваха, Щруве хвърляше по една такава бележка. Стражарят на „Щайнпланц“ подаде своята бележка на един полицейски патрул. Патрулът уведоми своя участък. Инспекторът от участъка запита полицейското управление. Съответният комисар даде необходимите нареждания. И не след много време голям брой моторизирани патрули фучаха през задната част на Берлин и търсеха такси номер 1 А 32875.

При „Гедехтинскирхе“ първият от тия полицейски мотоциклети привлече вниманието на професор Хорн. Той беше спрял на „Ранкенщрасе“ и полицаят от коша посочи таксито.

— Продължавайте напред! — извика професор Хорн.

— Но има червена светлина — отвърна шофьорът.

Професор Хорн вдигна револвера. И въпреки червената светлина, таксито профуча към „Тауенциенщрасе“.

Руди Щруве подскочи в своята кола.

— Подир него! — кресна той извън себе си. — Подир него!

Гонитбата продължи.

А току зад двете таксита се носеше с бясна скорост мотоциклетът с полицаите.

Клаксоните виеха.

Пешеходците смаяно гледаха след тая кавалкада. Частни коли увеличиха скоростта си и се опитваха да я догонят. По улицата настъпи хаос.

Първото такси спря пред универсалния магазин в западната част на града. Пътникът изскочи от него и се втурна с големи крачки през портата на магазина. Вторият шофьор също удари спирачките.

— Чакайте тук — извика Руди Щруве и последва беглеца.

На портала Щруве се сблъска с полицаите, които току-що бяха слезли от мотоциклета.

— Елате! — извика композиторът и темпераментно се гмурна сред вълната от купувачите.

Професор Хорн беше изчезнал.

— Наредете да се затворят всички изходи! — каза Щруве и се забърза към стълбището.

Посетителите тъкмо искаха да се сбогуват с комисаря, когато по телефона се обади полицейският участък на „Щайнплац“ и съобщи текста на бележката, която се отнасяше за такси № 1 А 32875.

Комисарят веднага даде необходимите нареждания. Бяха разпратени моторизирани патрули. Освен това бяха блокирани всички изходни улици на града. В момента не можеше да се предприеме нищо повече.

Сега тримата посетители седяха пак на столовете си и смирено гледаха към телефона.

— Може би ще имаме късмет — каза криминалният комисар — и ще успеем все пак да пипнем този млад човек!

— Но кой, дявол да го вземе, преследва неговото такси? — запита скептично старият колекционер. — Кой устройва това странно моторизирано надбягване?

Чиновникът сви рамене.

— Нямам понятие. Може би конкуренцията иска сега да ни го предаде на заколение. А може и да е някой негов съучастник, който иска да ни насочи по грешна следа. Кой би могъл да знае това?

Месарят Кюлц каза:

— Доколкото познавам младия човек, той лично е пръснал тия бележки. Той чисто и просто ни поднася! Щом пипнете таксито в него или няма да има никакъв пътник, или пък някой съвсем невинен човек. И пада ни се! Подлъгахме се по честната му физиономия и сега той предоставя на нас говедата да плащаме сметката. — Кюлц сложи глава между своите огромни длани. — Ама че нехранимайко! Заради него за два дни отслабнах цели три кила! Я ме вижте на какво приличам! — Той обтегна жилетката си. — Най-малко три кила! И на това отгоре ме разори!

Господин Щайнхьовел се усмихна:

— Все още ли държите да ме направите наследник на вашата месарница?

— Моят магазин е ваш — каза татко Кюлц. — А също и банковата ми сметка. Правете с тях каквото искате! Аз ликвидирах всичко! Ще отида с Емилия при децата си и ще им помагам в магазина.

Телефонът иззвъня.

Всички погледнаха с напрежение комисаря, който се обади. Дали бяха намерили таксито? Дали бяха пипнали крадеца?

— За вас, господин Кюлц — рече комисарят.

Кюлц сграби слушалката.

— Какво има?

Внезапно цялото му теме се изчерви. Той изрева: „Не!“ и тръшна слушалката върху вилката.

Останалите го гледаха любопитно.

— Брей, че идиотщина! — каза той. — Тук е заложен на карта половин милион, а жена ми пита, дали ще се върна скоро за обед.

Почука се.

В стаята влезе един старши полицай и застана мирно.

— Писмо за господин Щайнхьовел! Току-що бе предадено.

Колекционерът прие писмото. Старшият се оттегли. Господин Щайнхьовел отвори плика, прочете писмото и безмълвно го подаде на Ирене Трюбнер и господин Кюлц.

— Оха! — възкликна Оскар Кюлц. — Познавам този почерк! С тия драскулки бандата писа едно писмо на младия човек! На ферибота. И сетне на мен, когато ми върна фалшивата миниатюра. Във Варнемюнде. Нощес. — Той се обърна към чиновника. — Но как така тия типове могат да пишат още писма? Нали уж ги тикнахте вече зад решетките?