Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Всеки може да се е разприказвал за компютъра — рече запъхтяно, готов за още бой; сега, след като се беше почнало, се чувстваше някак си по-смел; много по-зле му се отразяваше самото чакане, да гледа как челюстта на Саймън се издава напред, а в гласа му назрява подтикът към насилие. — Нали сам каза, че набили някакъв охранител. Все се е намерил някой. Но не сме ние…

— Млъкни бе, шибано лайно. Заради теб си счупих палеца! — тръшна се стенещият Саймън на едно от креслата, без да пуска крака си.

Май очакваше да му съчувстват.

А Андрю си представи как хваща пистолет и гръмва в лицето на Саймън, как физиономията му се пръсва, а мозъкът му се размазва по стените.

— О, на Полина пак й е дошъл мензисът! — кресна Саймън на по-малкия си син, който бе стиснал с пръсти носа си да спре кръвотечението. — Махай се от мокета бе, путьо. Ще го лекьосаш, педерастче такова!

Пол хукна навън. Андрю притисна долния край на тениската върху щипещата го устна.

— Ами тия странични поръчки за пари в брой? — изхлипа Рут. Бузата й още розовееше от удара, а сълзите капеха по брадичката й. Андрю адски мразеше да я вижда така унизена и жалка; но до голяма степен я мразеше и самата нея за това, че сама се беше насадила на пачи яйца, когато и на най-големия идиот му беше ясно, че… — Тук пише, че си вършел и тайни поръчки срещу заплащане в брой. Ама Шърли няма как да знае за тях, нали? Значи, го е писал някой от печатницата. Нали ти виках, Сай, да не се хващаш на тия работи, знаеш какъв страх те гони, като ги вършиш…

— Я трай ма, виеща краво, като харчеше паричките, не ревеше! — кресна Саймън, а челюстта му пак щръкна напред; на Андрю му идеше и той да кресне на майка си да млъкне — дрънкаше точно тогава, когато за всеки идиот бе видно, че трябва да си трае, а мълчеше тъкмо тогава, когато от обаждането й би имало някаква полза; така и не проумя разликата и все се навираше на шамарите.

През следващата минута никой не проговори. Рут попиваше очи с опакото на ръката си и от време на време подсмърчаше. Стиснал зъби и дишащ тежко, Саймън масажираше палеца на крака си. Андрю ближеше кръвта от парещата го устна и усещаше как почна да се подува.

— Не ми мърда уволнението, да му еба майката — рече Саймън и се озърна с див поглед, като да не е пропуснал случайно да удари някого. — И без това все говорят за шибани съкращения. Тоя път няма да ми се размине. Тоя път…

Перна нощната лампа, но тя само се отърколи от малката масичка и падна на пода, без да се строши. Той я грабна повторно, изскубна кабела от контакта, вдигна я над главата си и я запокити по Андрю, който успя да се приведе овреме.

— Кой се е разприказвал, мамичката му? — кресна Саймън, а основата на лампата се разби в стената. — Някой се е раздрънкал, д’еба!

— Не ти ли стана ясно, че е някое копеле от печатницата? — викна в отговор Андрю; устната му беше надебеляла и пулсираше и я усещаше като резен от мандарина. — Ти к’во мислиш, че не сме се научили досега да си мълчим ли?

Все едно се мъчеше да разгадае какво става в мозъка на някой див звяр. Виждаше как мускулите по челюстта на баща му работят, но в същото време усещаше как обмисля казаното от Андрю.

— Кога е качено това? — изрева към Рут. — Погледни ма! На коя дата е писано?

Сега, след като очилата й бяха счупени, тя навря подсмърчащия си нос на сантиметри от екрана.

— На петнайсти — прошепна.

— Петнайсти… неделя — рече Саймън. — Нали неделя беше?

Нито Андрю, нито Рут си направиха труда да го поправят. Андрю не можеше да повярва на късмета си; но и не му се вярваше да трае дълго.

— Неделя — каза Саймън, — значи, всеки може да… ох, д’еба и тоя пръст! — кресна, докато ставаше, после закуцука пресилено към Рут. — Бягай оттука!

Тя набързо освободи стола и го загледа как пак чете абзаца. А той не спираше да пръхти като животно, което се мъчи да прочисти дихателните си пътища. В това време Андрю си мислеше, че ако имаше някоя жица подръка, като нищо можеше да му направи една гарота, така както беше седнал там.

— Някой от работата е надушил всичко това — рече Саймън, сякаш изводът току-що му е хрумнал, а не му беше налаган от жена му и сина му от сума ти време.

Положи пръсти върху клавиатурата и се извърна към Андрю:

— Как да го махна?

— Какво?

— Нали ти учиш тия шибани компютри бе? Кажи сега как да го махна!

— Не можеш… не е възможно — отвърна Андрю. — Трябват ти администраторски права.

— Ами задай си ги тия права де — каза Саймън, скочи от въртящия се стол и направи знак на Андрю да седне.