Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Две-две-пет-девет — извиси напевно глас. — А, ти ли си, Рут, миличка?

Хауърд, Майлс и Морийн наостриха уши. Шърли се извърна и прикова съпруга си с поглед, сякаш искаше да му предаде през очите си самия глас на Рут.

— Да — чуруликаше Шърли. — Да…

Намираща се най-близко до слушалката, Саманта чуваше другата жена, но не успяваше да схване думите й.

— Ама как така…?

Ченето на Морийн пак бе провиснало, та приличаше на някакво древно пиле — или евентуално на птеродактилче — зяпнало гладно за сдъвканата вест.

— Да, миличка, разбирам те… не, не би трябвало да ме затрудни… не, не, аз ще му обясня на Хауърд. Не, изобщо не ме притесняваш.

Лешниковите й очички не помръдваха от огромните, изскочили сини очи на Хауърд.

— Рут, скъпа — казваше Шърли, — не ща никак да те притеснявам, но случайно да си влизала днес в уебсайта на съвета?… Ами… не е никак приятно, но мисля, че е редно да ти го кажа… някой е качил нещо гадно по адрес на Саймън… да, да, и аз мисля, че ще е най-добре ти сама да си го прочетеш. Не бих желала… да, миличка. Добре. Надявам се да се видим в сряда. Да. Довиждане.

И Шърли остави слушалката.

— Не знаеше — заключи Майлс.

А Шърли му потвърди с глава.

— Тогава за какво се обаждаше?

— За сина си — обърна се Шърли към Хауърд. — Новият ви общ работник. Имал алергия от фъстъци.

— Браво бе — рече Хауърд. — И той тръгнал да работи в гастроном.

— Питаше дали ще е удобно да държите в хладилника спринцовка с адреналин, в случай че му стане нещо — продължи Шърли.

Морийн подсмъркна.

— Те, децата, какви ли не алергии имат напоследък.

Голата ръка на Шърли все още беше върху слушалката. Надяваше се подсъзнателно да усети как по линията от „Хилтоп Хаус“ надолу се стичат трусове.

Рут стоеше сама в осветената от лампата всекидневна, все още стиснала току-що положената върху вилката телефонна слушалка.

„Хилтоп Хаус“ бе малка и компактна стара постройка, в която присъствието на всеки от четиримата членове на семейство Прайс бе лесно доловимо по гласовете и стъпките им и по неприглушените звуци на отварящи се и затварящи се врати. По съскането и тракането на стария бойлер под стълбите Рут определи, че съпругът й е все още под душа. Изчакала бе Саймън да пусне горещата вода, преди да позвъни на Шърли, притеснена да не си помисли той, че дори молбата й по отношение на спринцовката „Епипен“ може да се смята за общуване с врага.

Семейният компютър стоеше в ъгъла на всекидневната, да му е под око на Саймън, та да е сигурен, че никой не навърта големи сметки зад гърба му. Рут пусна слушалката и се отправи към клавиатурата.

Чакането да се появи сайтът на пагфърдския съвет й се стори безкрайно. Намести с треперещи пръсти очилата си за четене върху носа и заразглежда разните страници. Най-после попадна и на форума, където името на съпруга й буквално й се навря в очите с ужасния си черен шрифт на белия фон: Саймън Прайс — недостоен за съветник.

Кликна два пъти върху заглавието, появи се целият абзац и тя го прочете. Светът наоколо й взе да се върти.

— Боже мили — прошепна.

Бойлерът бе престанал да трака. Саймън сигурно вече си обличаше пижамата, която бе оставил да се стопли върху радиатора. Предварително бе пуснал завесите на всекидневната, бе включил аплиците и бе запалил камината, та като слезе, да се опъне на дивана и да гледа новините.

На Рут й беше пределно ясно, че няма как да не му каже. Изключено бе да си премълчи и да го остави сам да го открие: нямаше начин да го таи в душата си. Незнайно защо, изпитваше ужас и чувство за вина.

Чу го как слезе на бегом по стълбите, преди да се появи на вратата в синята си памучна поплинена пижама.

— Сай — прошепна му.

— Какво има? — мигновено се подразни той.

Ясно му стана, че се е случило нещо — че предстои напълно да се провали намисленото изтягане пред камината и телевизионните новини.

Посочи му монитора, затиснала с ръка устата си като малко момиченце. Ужасът й го зарази. Отиде и се втренчи в екрана. Четенето го затрудняваше. Оглеждаше най-внимателно, най-старателно всяка дума и всеки ред.

А като свърши, застина неподвижен и взе да предъвква видяното и да прехвърля наум списъка на възможните доносници: дъвчещия дъвка електрокарист, когото заряза във „Фийлдс“, когато прибираха новия компютър; Джим и Томи, които тайно вършеха уредените от него частни услуги срещу заплащане в брой на ръка. Сто на сто някой от печатницата се е раздрънкал. В гърдите му гневът се сблъска със страха и се получи експлозивна реакция.