Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Фитилчето замря от ужас.

— Качи се в двуколката — каза евреинът на Стефан.

— Още са далече — отговори младежът.

Мрачният хор на гладните зверове почна отново и продължи около две минути. Стефан се качи в двуколката. Конят запръхтя и тръгна по-бързо, като от време на време цвилеше късо и нервно.

— Три… четири… — почна да ги брои касиерът с прегракнал глас. — Повече са!…

— Нищо подобно — отвърна Макс. — Най-много два… Но ехото повтаря воя им и затова изглеждат повече… Дръж поводите!

Касиерът улови поводите. Ръцете му трепереха.

— Задържай колкото можеш коня, за да не се подплаши, а ние ще стреляме.

Бяха стигнали до билото на хълма. Надолу се простираше дълбока впадина, зад която следваха други, по-високи хълмове — пусти, ледени и покрити със сняг. Повървяха още малко.

— Ей!… — внезапно извика един детски глас.

Не се виждаше никакъв човек. Макс и Стефан веднага забравиха вълците и стиснаха пистолетите си.

— Ей!… — отвърна Стефан. — Къде си?

— Тук на дървото! — отвърна гласът.

Тримата забелязаха изведнъж едно малко дърво на двадесетина крачки от канавката на шосето. Сред клоните му тъмнееше човешка фигура.

— Какво правиш там? — извика Стефан.

— Има вълци!… Не ги ли чувате?

— Ти ще замръзнеш там, бе!… — рече Макс. — Ела при нас!

— Аз замръзнах вече — немощно отговори момчето. — И не мога да сляза сам… Помогнете!…

Стефан се приготви да скочи от двуколката, но Макс го задържа.

— Кой си ти, бе?… — сурово попита евреинът.

— Момчето на Стоичко Данкин от Средорек… Ей, Стефане!… Не ме ли познаваш?… Ротфронт!…

— Браво бе, малчуган!… — отвърна Стефан. — Познах те… Ти се казваше Стойне, нали?

— Същият!… — отговори момчето. — Дето хвърлих позиви на първи май в учителската стая…

— Не дрънкай много какво си вършил.

Стойне се раздвижи между клоните, но после изведнъж падна като труп от дървото и остана да лежи неподвижно върху снега. Макс и Стефан съзнаха веднага, че ръцете на момчето трябва да бяха вкочанели от студ.

Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново, после заглъхна неочаквано. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Глутницата се приближаваше и вероятно преминаваше някаква гънка на местността. Нямаше време за губене. Стефан и Макс скочиха от двуколката и се затичаха бързо към падналото момче. Стойне се мъчеше да се изправи, но вдървените му крака не можеха да го удържат. Той бе дребно, русо, шестнадесетгодишно момче — най-бедното и диво селянче в гимназията, което Стефан беше опитомил и привлякъл в Комсомола с голям труд.

— Какво има бе, Стойне?

— Стефане, бягай!… Предадени сте!… — успя да издума момчето.

От силния студ лицето му беше посиняло. Носеше оръфано кожухче и скъсани цървули. За да защити по-добре ходилата си от студа, той бе омотал около тях парцали, стегнати с канап. Стефан и Макс почнаха да разтриват ръцете му.

— Говори тихо!… — рече Стефан. — Кажи какво се е случило!… Уплашил си се като заек… Горе главата, момчето ми!… Ротфронт!

— Ротфронт!… — немощно отвърна комсомолецът.

Той направи усилие да свие вкочанялата си ръка в юмрук, но не можа и само я повдигна във въздуха.

— Ха така!… — насърчи го Стефан. — Един комунист не трябва да се бои от нищо… Разправяй сега!

— От града пристигна камионетка с полицаи — задъхано почна момчето. — Арестуваха Цветана и сега ви чакат в засада около къщата й… Фитилчето е предупредил кмета по телефона, че отивате в Шишманово, а кметът веднага е съобщил в града.

— Откъде научи това?

— Иван, разсилният в общината, ми каза… Чул всичко през вратата. Той е наш човек.

— Браво! А ти?…

— Аз бях отишъл в Шишманово да поискам малко брашно от другарите… Когато научих за полицията, тръгнах веднага назад и малко по малко стигнах дотук… После чух вълците и се качих на дървото да ви чакам… Добре че е студено… Инак полицаите щяха да тръгнат с камионетката да ви пресрещнат на шосето.

Макс и Стефан се погледнаха мълчаливо.

— Остави го на мене — сухо произнесе Стефан.

Евреинът поклати глава отрицателно.

— В никакъв случай!… — каза той. — Нямаме право без партиен съд.

Двамата поведоха премръзналия Стойне към двуколката. Сега воят на вълците бе станал съвсем близък, а конят цвилеше и подскачаше непрекъснато. Фитилчето правеше големи усилия да го задържи. Само мисълта, че не носеше оръжие и вълците можеха да настигнат двуколката, го спираше да не изостави другарите си и препусне надолу сам.