Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Динко!… — прошепна Макс.

— Какво?

— Ние трябва да водим борбата неумолимо, но един истински комунист посяга върху човешки живот само когато няма друг изход.

— Той ще ни издаде — тихо изръмжа Динко. — Може би го е направил вече.

— Не сме уверени в това.

— А каква полза, ако се уверим, след като стане провал?

— Тогава нашите другари ще го съдят.

Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стърчишката, които Макс беше закопчал хлабаво.

Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.

След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух, се очертаваше билото на хълмовете, които трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.

— Няма жива душа — недоволно произнесе Фитилчето.

— Страх ли те е? — попита Стефан.

— Само от вълци.

— Не се бой. Носим пистолети.

Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено. Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.

В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.

— Какво има? — попита той, като срещна погледа на Фитилчето.

— Нищо!… — произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. — Ще стигнем скоро… Ей, къде е!

— Ще стигнем и ще продължим — каза Стефан.

— Как!… — възкликна Фитилчето.

— Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.

— Но защо съм ти аз?

— Ей така. За компания.

— Ти си луд!… Дърво и камък се пука от студ, а ние ще минаваме дефилето.

— В такова време комунистите пътуват най-безопасно — рече Макс.

Той се изсмя тихо.

— Но аз не познавам никого в Митровци!… — В гласа на Фитилчето прозвуча паника. — Каква нужда има от мене там?

— Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.

Касиерът се замисли.

— Слушайте!… — каза той след малко. — Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?

— Това е без значение.

— И после, болен съм!… — глупаво допълни Фитилчето. — Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.

— Стига си манкирал! — остро произнесе Стефан.

Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.

— Какво значи това? — оскърбено попита той.

— Значи, преди всичко, да не ни считаш за глупци. Разбра ли?

Фитилчето почна да трепери.

— Къде отиде, след като излезе от кръчмата? — внезапно попита Макс.

Дъхът на Фитилчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие.

— Къде!… В къщи!… — обясни той с променен от уплаха глас.

Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено:

— Вие… се съмнявате в мене?

Настъпи мълчание.

— Защо трепериш? — мрачно попита Макс.

Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл.

— Боя се от вас… — призна той. — Вие сте недоволни от мене и може…

— Може какво…

— Да ме пречукате.

Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново.

— Глупак!… — рече най-после Макс. — Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме.

Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност.

— От що сте недоволни? — горчиво попита той.

— От поведението ти — натъртено и строго произнесе Макс. — От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.

— Следят ме… — почна да се оправдава Фитилчето.

— Мълчи!… — прекъсна го Стефан. — Следят те!… Кого не следят сега?

— Миналата година без малко щяха да ме арестуват…

— А Макс е осъждан и лежал в затвора.

— Ще се поправя… — виновно измънка касиерът. — Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!…