Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

И тогава Костов разбра, че Аликс щеше да умре. И тогава той съзна, че напразно я бе довел от колибата на Херакли в тази къща, че напразно бе обикалял магазините на Солун да й купи кукла, дрешки и обувки и че никога нямаше да я види пораснала, с вечерна рокля от бледожълта коприна и хубава прическа на ръждивочервената й коса.

До леглото стоеше някакъв гръцки лекар в старомодно и овехтяло сако, с дълго лице, побеляла коса и пенсне, прикрепено върху ревера на сакото с черен кордон. Костов го погледна с несъзнат израз на досада и упрек, сякаш искаше да му каже: „Плащам богато… Защо не я спасиш?“ А гръцкият лекар, който бе прекарал цялата нощ до леглото на Аликс, сякаш почувствува несправедливия упрек и отговори със скръбно достойнство:

— Направих всичко възможно, господине!… Преливах й кръв… И немските колеги, които повикахте, одобриха това…

Експертът не отговори. Настъпи мълчание, в което се чуваше само бумтенето на моторницата, която извършваше седмичния рейс между Тасос и Кавала. През отворения прозорец се виждаха улицата и градината, а до самия перваз — няколко олеандри с розови цветове. Виктор Ефимич бе закарал лимузината до входа на гаража и гледаше потресен смачкания й калник. А над всичко сияеше лъчезарно и синьо небе.

Лекарят каза:

— Като нея има хиляди гръцки деца.

Той произнесе думите глухо и полугласно, сякаш това бе протест, който напираше в съвестта му и не можеше да задържи, но от друга страна — беше от естество да му навреди. Клепките му замигаха бързо, тревожно. Ала за негова изненада Костов потвърди с дрезгав глас:

— Да, немската окупация причини големи поражения у вас. Това бе достатъчно. Учтивият грък не желаеше повече и добави тихо:

— Нали, господине?… Войната е страшно бедствие.

Експертът попита:

— Кога ще умре?

— Довечера или през нощта… Когато температурата й почне да спада, а пулсът се ускори.

— Тогава, докторе, останете при нея… Моля ви. — На Костов се стори, че собственият му глас идеше някъде отдалеч. — Жената ще ви помага… Можете да се храните с нас… Аз съм зает и трябва да се погрижа за много неща. Долу има мъртвец.

— Видях!… — отговори гъркът. — Бъдете напълно спокоен, господине.

— Благодаря ви.

Костов излезе, а лекарят съзна, че мекостта на този българин не идеше от обрата на войната, нито от страх пред гръцкото отмъщение, а от нещо друго, дълбоко и безнадеждно, което го разкъсваше отвътре. И старомодно облеченият лекар, фин и чувствителен, се досети какво можеше да бъде това.

— Има ли семейство този човек? — попита той след излизането на Костов.

— Сам е като кукувица — отговори Кристало. — Искаше да осинови и отгледа детето.

Експертът имаше намерение да уреди първо неприятната работа с немското комендантство, откъдето сигурно щяха да искат дълго и подробно осветление за обстоятелствата, при които бе убит фон Гайер. Той потърси по телефона Фришмут в щаба на дивизията, но оттам не му отговори никой. Тогава той реши да отиде в комендантството сам, но веднага си спомни, че Ирина считаше уреждането на погребения за мъжка работа. Тя бе влязла в банята, от която се чуваше свистене на душ и плискане на вода, а после вероятно щеше да се наспи и почине хубаво, по неизменния навик, с който се грижеше за красотата и здравето си. Експертът бе до такава степен възмутен от поведението й, щото за първи път я нарече в ума си с един епитет, който всъщност тя не заслужаваше. Защото с това поведение тя отмъщаваше несъзнателно само на света, който я бе покварил и унищожил.

Вонята от трупа изпълваше цялата къща, така че отлагането на погребението ставаше немислимо. Виктор Ефимич се разхождаше из къщата с моравочервено лице, негоден за каквато и да било организаторска работа. В отсъствието на Костов той бе изпил невероятно количество алкохол и сега, напълно вцепенен, посрещаше безразлично както ругатните на господаря си, така и всички възможни опасности, които можеха да изникнат през следващите двадесет и четири часа от напредването на Червената армия, от гнева на гърците или от бунта на войниците в българската казарма. Той се чул летящи слухове за всичко това, но намираше коментирането им за излишно и безполезно. Ако революцията избухнеше веднъж, тя се развиваше от само себе си и нищо не можеше да я спре. Никой не знаеше по-добре това от Виктор Ефимич, хорунжий от Врангеловата армия. И затова той гледаше на събитията през опита си на Първата световна война и резигнацията на алкохола, макар да му бе съвсем неизвестно как щяха да постъпят болшевиките (или българските комунисти — все едно) с руснаците, които имаха нансенови паспорти.