Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Немският папиросен концерн, „Никотиана“ и всички тютюневи фирми, които под една или друга форма работеха за концерна, бяха внезапно затворили складовете си, изхвърляха хиляди полугладни, изтощени от работа същества. Но макар и лишени от жалката надница, тия хора изглеждаха радостни и оживени. От уста на уста се носеше слух, който ги изпълваше със смътна надежда. И това, което изпитваха, не бе обикновеният шовинизъм на безделниците по кафенетата, на търговците от черната борса и чиновниците от гръцките тютюневи фирми, които чакаха десант или при всяка англо-американска победа се обличаха празнично, а нещо друго, което бе по-вълнуващо и засягаше само смазаните от мизерия хора. Това бе надеждата, упованието и радостта, които събуждаше напредването на огромната и могъща армия от север.

И затова тия хора сега гледаха небрежно не само колата на главния експерт на „Никотиана“, но и главния експерт на Кондоянис, който влезе в една бръснарница и с нечувана дързост нарече българите говеда. Той направи това при входа и в присъствието на двама български моряци, които седяха пред огледалата с пистолети на пояса и сапунисани лица. Но моряците не разбираха гръцки и го погледнаха презрително, раздразнени само от високия му глас.

Ирина даваше нервни сигнали с клаксона, ядосана от бавността, с която навалицата отваряше път на колата. Ала тълпата от тютюноработници вече намираше, че господарите трябваше да бъдат малко по-търпеливи. Работниците се смееха високо и дръзко. Каква е тази противна воня?… Колата смърди ужасно!…

И тогава Костов чу един от тълпата, който казваше на другите:

— Трябва да карат умряло куче.

— Куче ли?… Та защо ще го карат в колата?

А другият отговори:

— Защото те гледат кучетата си като хора, а нас като кучета… Лихтенфелд вика за своето куче лекар и го храни с бял хляб и месо.

Докато експертът и Виктор Ефимич пренасяха трупа на Борис, Ирина каза с мрачна досада:

— Костов, ще се погрижите за погребението, нали?… Аз не мога да понасям никакви посещения и никакви хора.

А експертът се чувстваше от горещината много зле и отговори троснато:

— Ще се погрижа за него, след като свърша по-важни неща… Трябва да видя първо Аликс… Трябва да съобщя в немското комендантство за фон Гайер… Това е много неприятна история… Вероятно ще ни разпитват, а могат и да ни задържат.

— Мислите ли?… — Тя съзна равнодушно, че трупът не можеше да стои повече незаровен. — Тогава уредете въпроса с Фришмут!… Поискайте от него да не ни безпокоят и се обърнете към някое погребално бюро.

Той се ядоса от нахалството й — да разсъждава по стария начин и да мисли, че все още можеше да разполага с хората, включително и с Фришмут, както намереше за добре. Но макар и раздразнен от егоизма й, той не отговори, защото гореше от нетърпение да види Аликс.

На стълбите на втория етаж го посрещна Кристало, която бе видяла от прозореца пристигането им. Гъркинята се кръстеше и вайкаше, разстроена от трупа, който Виктор Ефимич нареждаше върху едно канапе в хола. Но едновременно с това тя оправяше с кокетството от минали времена лимбите на сложната си прическа.

— Как е детето?… — попита Костов задъхано. Кристало отговори:

— Зле!… Докторът казва, че си отива… Господи, как ми е мъчно за вас!… Вие имате толкова милостиво сърце…

Гъркинята се разхълца, но без сълзи, макар да съчувствуваше искрено. Вертепите на Пирея, където бе преживяла всички степени на човешкото унижение, я бяха отвикнали от плача. Тя плачеше истински само в минути на истерия.

Костов отиде в стаята на Аликс, последван от Кристало. Детето лежеше върху широко дървено кресло с красива резба. На нощното шкафче Кристало беше поставила букетче от карамфили. Под белите, ослепително чисти завивки Аликс приличаше на мъничък скелет, обвит в саван. За пет дни черноводната треска бе стопила телцето й, бе оставила върху него само жълтеникава кожа, опъната върху костите. Ръцете й приличаха на изсъхнали вейки, а течната синевина на очите й, хлътнали дълбоко в орбитите си, бе потъмняла. Костов допря ръката си до челото й — горещо и сухо като напечен от слънцето камък. Аликс дишаше ускорено и тежко, гледайки втренчено пред себе си. В погледа й нямаше вече мисъл. Сега той отразяваше само страдание — бездънния ужас от болките в главата и нажежените шипове, които треската забиваше в мозъка й. Може би тя се измъчваше от кошмари. Може би морските звезди, с които бе играла на плажа, добиваха великански размери и я обхващаха с раменете си, настръхнали от бодли. Може би виждаше октоподи и сепии, които я уплитаха с пипалата си. Ала тя не можеше да издаде дори вик на ужас, защото силите й бяха изчерпани, а тялото й едва задържаше живота.