Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

След малко се показа слънцето и огря скалите, между които почиваше уморената дружинка. Върху мократа трева заблестяха ситни капчици от роса.

— Време е да вървим — забеляза тютюноработникът.

— Нека починем още малко — помоли войникът, като търкаше подутите си крака в росната трева.

— Тогава аз ще се поразтъпча малко… Стана ми студено.

Зъзнейки леко, работникът се отдалечи, като с едната си ръка придържаше наметнатото одеяло, а в другата стискаше автомата. Павел отиде при жената. Тя вдигна глава и посрещна идването му с хладен блясък в сивите си очи.

— Откъде ме познаваш? — усмихнато попита той.

— Едно време ти следваше романска филология и се пенеше на литературни теми — каза тя с враждебна подигравка.

— Това е вярно… Да не си от компанията, която се събираше в „Кристал“?

— Не, не съм!… За да влезеше човек в тази компания, трябваше да се мисли за поет, а аз не страдах от тази мания.

— Да, така беше.

— Ти пишеше бездарни стихове — рече тя.

— И това е вярно. Но имаше жени, които съчиняваха лоши разкази.

— Да, но те бяха поне скромни… А ти разправяше, че си надминал Смирненски и гониш Маяковски.

— Приятно заблуждение. — Павел се усмихна добродушно. — Ти с какво се занимаваше тогава?

— Работех като шивачка и следвах Свободния университет.

— Познавахме ли се?

— Да. Веднъж ходихме да агитираме заедно в Ючбунар.

— Чудно, как не съм те запомнил?

— Ти запомняше само хубави момичета.

— Младежка слабост.

— Струва ми се, че от нея не си се отказал още.

— Възможно е. Но само това ли е останало в главата ти от мене?

— Не!… Останали са и други неща. Ти беше смел и когато предприемахме акции, излизаше винаги пръв. Мозъкът ти също работеше бързо и добре… И с тия качества, изглежда, си станал голяма птица. Иначе нямаше да разкарват от щаба четири души през цялата нощ.

— Съжалявам, че това задължение е паднало върху тебе.

— И аз също. Беше досадно да те чакаме, докато се наприказваш с онази жена. Не чу ли сигнала ни?

— Не.

— Странно.

— Не е странно… Тази жена ми разправи как е загинал брат ми.

— Значи, греша. — Еврейката се усмихна саркастично. — Аз пък помислих да не ти е любовница.

— Неприятно е, ако другарите са помислили това.

— Успокой се!… Видяхме я само Мичкин и аз… Другарите останаха в гората, а аз излязох да разузная.

— Ти си доста подходяща за разузнаване.

— Не. Аз съм просто най-безполезната… Ако бяхме попаднали на секретни постове, щяха да уловят само мене.

— Сега пък почваш да скромничиш… От кой отряд си?

— От отряда на Динко.

— Какво е станало с този човек?

— Сега прилича на тигър, превърнат в кученце… И заслугата за това принадлежи на Лукан.

— Аз бих постъпил също като Лукан.

— Нищо чудно!… Когато сектанти се превърнат в болшевики, всички болшевики почват да им се струват сектанти.

Тя погледна към тютюноработника, който стоеше на пост. Слънцето се беше издигнало над скалите, но капките от роса блестяха още върху тревата. Прозрачната бледосиня мъгла, събрана в долините, почна да се топи. Миризмата на папрат и смола, която идеше от гората, стана по-силна. Войникът и Мичкин спяха дълбоко.

— Това ли е оръжието ти? — попита той.

Еврейката погледна небрежно малкия никелиран револвер, който висеше на канап върху шията й. Той приличаше много на револверите, с които се извършват салонни убийства по филмите.

— Да, това е — каза тя троснато.

— Носиш го като бижу.

— Сега наистина е бижу. Една четвърт от хората са почти без оръжие.

— Ще намерим скоро — уверено каза Павел.

Тя замълча презрително, сякаш намираше обещанието му за глупаво самохвалство.

— Какво стана после? — попита тя внезапно.

— Кога после?

— След романската филология и тъй нататък?

— Нищо. Изгониха ме от Аржентина, а след това взех участие в испанската война.

— И сега идваш от Съветския съюз?

— Да — сухо отговори той. — Но това не трябва да се раздрънква.

— Никой не го раздрънква — гневно произнесе тя.

След това се изправи намръщено. От скалата, наметнат с одеялото си, идеше бившият тютюноработник.

— Стига вече — каза той, като бутна с ръка спящия войник и почна да сгъва одеялото си.

Войникът от своя страна разтърси Мичкин, който при събуждането си издаде стреснат вик и улови веднага пушката си. Изглеждаше, че неговото събуждане доставяше удоволствие на всички, тъй като подскачането му предизвика смях. Това бе един от редките моменти, в които тези хора се смееха. Дори Варвара се засмя, при което острият блясък в очите й стори място на игрива и весела закачливост. Навярно така се беше смяла тя, преди да почне гоненето на евреите и преди да окачи малкия револвер върху шията си.