Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Тя повтори ядосано:

— Ще се върнеш ли, питам… Някога?

А той отговори небрежно:

— Да, може би!… Когато свърши борбата.

И тогава тя почувствува, че в един съвсем кратък миг бе престанала изведнъж да съществува за него, а това й се стори обидно и горчиво, защото не знаеше, че този човек живееше само с борбата. Тя остана до прозореца, загледана в празното място до вилата, в което имаше игрище за тенис. Мрежите и настилката му бяха обрасли с бурени, изпъкващи като сенки върху светлия фон на пясъка. От гората лъхаше влага с дъх на папрат и смола. Тъжният крясък на совата се повтори още няколко пъти. Стори й се, че в него имаше нотки, които наподобяваха човешки глас. След малко тя видя сянката на Павел, която се промъкваше към гората.

Ирина затвори прозореца и усети нужда от сън. Луминалът бе започнал да й действува.

Павел мина покрай буренясалото игрище за тенис и стигна до тухления зид, който отделяше задния двор на вилата от склона на боровата гора. Той се покатери на зида и скочи ловко от другата му страна. След две минути той бе в гората — гъста и непроницаемо тъмна дори в лунната нощ. Крясъците на совата със странен човешки тембър се повтаряха настойчиво. Павел подсвирна тихо два пъти.

— Паролата!… — извика един дрезгав глас в тъмнината.

— Девет — каза Павел.

— Петдесет и четири.

Но това не беше достатъчно и гласът попита сурово:

— Къде е Техеран?

— На Рибарския полуостров — отговори Павел.

Последва мълчание, в което непознатите сякаш се колебаеха.

— Е, какво?… — нетърпеливо произнесе Павел.

— Ела насам — рече гласът.

На десетина метра, между боровете и папратите, светна жълтеникав сноп от лъчи на фенерче с изхабена батерия. Павел се отправи към него. Другарите му, които го чакаха, не знаеха кой е. Не биваше и да знаят. Те трябваше да го заведат в щаба на оперативната зона, където той щеше да се запознае с обстановката и да поеме командуването на една откъсната бригада, която действуваше в южните части на Родопите и от време на време идваше в досег с червените отреди на ЕАМ. Задачата бе трудна и отговорна, но партията разчиташе на него. Не беше лесно да се съгласуват усилията между гърци и българи дори когато са комунисти. Вековното минало ги караше да се подозират в неискреност. Той знаеше трудностите, но не мислеше още за тях.

Фенерчето с изхабената батерия светна пак и угасна веднага. Човекът, който го притежаваше, изразходваше пестеливо остатъка от енергията му. Павел запали своето фенерче с прясна батерия и синя светлина, която не можеше да се забележи отдалеч. След малко той забеляза няколко души, залегнали между папратите и готови за стрелба. Дулата на автоматите им гледаха заплашително като малки зловещи очи. Те образуваха позиция с форма на ветрило, така че в случай на изненада да имат под обсега на оръжието си най-малко три посоки.

— Той ли е? — рече притежателят на фенерчето, като насочи анемичната му светлина в лицето на Павел.

— Същият!… — отговори един женски глас.

— Откъде ме познаваш? — попита Павел.

Жената не отговори. Павел съзна доволно, че другарите от щаба бяха изпратили мълчаливи и опитни хора.

Те размениха още няколко думи, но почти шепнешком. След това налягалите се изправиха и един подир друг тръгнаха нагоре по урвата. Изкачването в тъмнината по хлъзгавата иглолистна настилка беше трудно и бавно. Никой не приказваше — от предпазливост, умора или лошо настроение. След половин час те излязоха от сянката на върха, която падаше върху урвата, и мракът престана да бъде тъй непроницаем. През клоните на боровете се процеждаше сребриста и едва доловима лунна светлина, под която Павел различи все пак силуетите на другарите си. Бяха трима мъже и една жена — ниска и дребна, но пъргава като невестулка. Жената носеше голф и само бухнатата й коса я отличаваше от силуетите на мъжете.

Мъжът с фенерчето, който вървеше най-напред, изведе групата на някаква пътека. Ходенето стана по-удобно. Сега те се намираха доста далеч от селището и нямаше опасност да се натъкнат на секретните постове, които охраняваха двореца. От тясната ивица на небето, която пътеката разтваряше между боровете, идеше повече светлина. Наоколо бе съвсем тихо, а студеният въздух миришеше на озон и смола.

Павел вървеше няколко крачки зад жената. В здрача на разсъмването, който почна да се прецежда отгоре, той различи подробностите на облеклото й: зеленикаво винтяке, овехтял голф и гумени обувки, с които тя пристъпваше безшумно и леко като вълчица. Веднъж тя обърна лицето си настрана и Павел видя профила й — изпит, заострен и дебнещ като у всички нелегални. Тя не изглеждаше твърде млада.