Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Долу тонгата!… — викаха от всички страни.

— Не отстъпват ни стотинка!… — обсъждаха едни.

— Арестували делегатите!… Защо?… — възмущаваха се други.

— Изедници с изедници!… — ругаеха трети.

Но сред настъпилата бъркотия наскачаха агентите на фирмата, подкупените от „Никотиана“ бедняци.

— Другари!… — крещяха те. — Нека обмислим… Да се изкажем… Защо да стачкуваме?

Но яките мъже и жени, определени за стачни постове, ги смъкваха с юмруци от столовете.

А същото безредие настъпваше и в другите зали. Електромоторите и вентилаторите спираха един след друг. Врявата се засилваше. Грамадният четириетажен склад на „Никотиана“ приличаше на кошер с разсърдени пчели, които гневно изскачаха навън. На двора се беше събрала вече тълпа от няколкостотин души. Македонците разтвориха желязната двукрила врата към улицата и малко смутено подканяха работниците да напуснат двора. Дребни на ръст и слабосилни физически — понеже произхождаха от бедни, гладуващи планински селца и бяха само наемници на тъмната сила на тютюна — те се боеха от възбудената тълпа и се чувствуваха добре само с карабина в ръка зад сигурно прикритие. Но работниците отказаха да излязат. Те искаха да се съберат всички и да тръгнат заедно към площада. Някакво чувство за солидарност, развито и екзалтирано от партийните отговорници, ги свързваше в единна, мощна и заплашителна маса. Докато чакаха на двора, някои започнаха да пеят „Интернационала“ и това повиши внезапно настроението.

Баташки наблюдаваше тълпата, скрит зад пердето на отворения прозорец. Той беше блед, смутен, но все още господар на себе си. Стачката започваше бурно, със заплашителни признаци на готовност за упорита борба и кръвопролития. Той седна зад бюрото си и ослушан тревожно в пеенето на „Интернационала“ и шума, който идеше отдолу, влезе във връзка по телефона с другите фирми. От склада на „Братя Фернандес“ му отговориха лаконично, че работниците са неспокойни, и веднага затвориха телефона. Вероятно директорът беше улисан и даваше закъснели нареждания. Той беше небрежен и отпуснат франт, обичаше да свири на китара и събитията го изпреварваха винаги. От „Фумаро“ се оплакаха, че един от пазачите е ударен с тухла, а истифчи-башията — малтретиран. В склада на „Източни тютюни“ бе станало сбиване между анархисти и комунисти в полза на фирмата и директорът се чувствуваше много доволен. Лишена от добър пример на бойките елементи, една четвърт от работниците беше отказала да стачкува и манипулацията продължаваше. В „Бяло море“, напротив, където складовото дружество се считаше за крепост на социалдемократите и работниците минаваха за най-послушни, петима комунисти бяха вдигнали на крак целия склад. Директорът питаше уплашено какво да прави.

— Не зная!… — разсеяно отговори Баташки, доволен донякъде, че и по други места ставаха безредици. — Остави ги да излязат на улицата и затвори склада.

— А после?… — гласът на директора трепереше от паника.

— После нищо!… Ще му ударим по едно шишенце сливова.

И Баташки се разсмя, възгордян от това, че показваше духовитост и хладнокръвие в такъв напрегнат момент. Но той се боеше, при все че запазваше привидно спокойствие и сучеше самоуверено дългите си черни мустаци. Като всеки способен негодник, който мъчно се поддава на паника, но вижда ясно опасностите, той се боеше определено, физически, боеше се от всяко изпито лице, от всяка пожълтяла ръка, които в тоя момент можеха да се изпречат пред него. В съзнанието му още живееше споменът за настръхналите жени от стачния пост, които някога го бяха повалили с железни бастуни на земята. И затова след разговорите по телефона той пак не посмя да се покаже на прозореца, а продължи да назърта страхливо зад пердето.

Но в тоя момент Баташки се боеше и от друго. Работниците обявиха стачка, ала той не излезе да им говори, не направи нищо, за да убеди поне една част от тях да останат на работа. А в това отношение заповедта на Борис беше изрична и заплашваше с уволнение. Баташки сви разстроено юмруците си. Ами ако шефът поискаше сметка за малодушието му, ако счетоводителят направеше някакъв донос в централата? Напоследък счетоводителят се интересуваше подозрително от салоните за манипулация, усвояваше неусетно техническата работа. Дали не се готвеше да измести Баташки?… И това постоянно шушу-мушу с чорбаджиите, това подхилване заедно с тях по адрес на всичко, което вършеше Баташки!… Ех, че мръсник беше този счетоводител!… Баташки надзърна през прозореца и видя омразния си съперник, застанал спокойно на стълбите между двора и градината. Той беше с цигара в уста, по горна риза и бели панталони. Широко му беше около врата на тоя синковец, нали нямаше никакво вземане-даване с работниците!… Сега вероятно следеше какво ще направи Баташки и с подлия си ум може би съчиняваше вече доноса. Баташки се изпоти. Той си представи гнева на Борис и уволнението, което можеше да последва, ако последният научеше, че не беше направено всичко, за да се задържат работниците в склада. Той си представи горчиво загубата на богато платената служба и на безбройните възможности за странични доходи, свързани с нея. Беше непростимо да се рискува тая златна служба, далаверките при покупките в селата, тайничките комисиони около дребните партиди. И при това заради някаква мигновена уплаха!… Е, Баташки не беше страхливец!… Стори му се глупаво да се бои от някакви си мухльовци, които утре нямаше какво да ядат. Дяволите ще ги вземат тия работници!… Той изпи бързо две чашки мастика, която държеше в шкафчето на бюрото си, и слезе смело по стълбите.