Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Е, бай Атанасе, остави момичето на мира!… — свойски каза инспекторът, осведомен за буйството на старшията в къщи.

Той беше тънък рус младеж, завършил право и полицейска школа, с модерни разбирания върху живота и умни, но странно подвижни и неприятни сини очи. Чакъра мълчеше. Той мислеше тъпо какво точно не му харесваше в тия очи. Това бяха остри, цинични, готови на всичко очи. В тях имаше нещо от бързата схватливост на Рединготчето и умението му да използва хората.

— Какво от това, че дъщеря ти се е разхождала с някого!… — продължи инспекторът с известна строгост. — Голямо чудо!… Я не ставай за смях пред хората!… На дъщеря ти всеки ще свали шапка, а ти я хокаш… Може ли така?

Чакъра продължаваше да мълчи. Никога и за нищо на света той нямаше да се съгласи, че на дъщеря му е позволено да прави автомобилни разходки с женени мъже.

— Сега друго!… — Гласът на инспектора стана напълно служебен. — Утре тютюноработниците ще обявят стачка… Има сведения, че комунистите готвят митинг, а ти си опитен в тия работи. Това исках да ти кажа… А сега иди да се наспиш и да помислиш какво ще правим утре.

Чакъра си тръгна към къщи, но оскърбената бащина чест продължаваше да се бунтува в душата му. На предупреждението за стачката той не обърна никакво внимание. Какво значение имаше стачката сега, когато собствената му черга гори, когато дъщеря му е станала изтървано момиче, развратница, парцал… Той се върна в къщи смазан от деня, легна и заспа. А кошмарният сън за змията, която не бе никой друг освен дъщеря му, го накара да се събуди още по-мрачен и съсипан сутринта.

Чакъра изкара с бръснача последната контра, изми се и почна да трие моравочервеното си лице със стипца. Той правеше това с отчаян и безпомощен гняв, като продължаваше да не мисли за стачката. Тя оставаше някъде по периферията на съзнанието му. Не го вълнуваше ни тревожното донесение до инспектора, че работниците готвят митинг, ни наблюдението, което беше направил от двадесет години насам, че стачките ставаха все по-големи и потушаването им все по-кръвопролитно. Сега цялото му същество беше погълнато от дивото и мрачно решение, което беше взел и което щеше да изпълни с всичката тирания на непреклонния си характер: да прекрати следването на дъщеря си, да я затвори в къщи като в манастир и да я омъжи за някой прост, но силен мъж, който умееше да се справя с разхайтени жени. Да, той щеше да направи това, без да му мигне окото. Много беше се размекнал напоследък той и много лесно оставяше жена си и дъщеря си да се качват на главата му.

Като взе това решение, Чакъра се успокои и закуси изобилно с мляко. След това облече тъмносиния си мундир със сребърни нашивки върху пагоните, удари с пръчицата си по юфтените ботуши, лъснати грижливо от жена му, и тръгна към участъка, все тъй намръщен и зъл, но изпълнен с достойнството на решението, което бе взел.

И Баташки се събуди рано през този ден. Той отиде в склада към шест часа и провери дали са изпълнени всичките му нареждания. В предпазните мерки за стачката Баташки вложи същото прекомерно усърдие, както при покупките и шкартирането. Във всичките отделения на склада се поставиха маркучи и пожарогасителни апарати. Желязната ограда към улицата беше омотана с бодлив тел, а откритото място към реката, през което работниците в случай на безредици можеха да нахълтат в двора, се превърна за една нощ в непревземаема пехотна позиция — тъй гъсти бяха железните колове и бодливият тел, които го заграждаха. Зад нея пазачите направиха малки окопчета, от които можеха да стрелят. В двора и градината електротехници насноваха жици със силни електрически крушки както при увеселение. Така саботьорите щяха да бъдат открити още преди да влязат в помещенията, ако през нощта успееха да прехвърлят оградата. Числото на македонските пазачи бе утроено. Баташки нае десетина четници от македонската революционна организация, на която всички тютюневи фирми плащаха редовно задължителен данък, а правителството и Дворецът търпяха отчасти от родолюбив, отчасти защото не можеха да се справят с нея. Това бяха дребни, сухи мъже — наемници по професия. В името на някакъв идеал, който изобщо не мислеха да постигат, те спокойно застрелваха всеки, който се опитваше да им противоречи, а на наивните гостилничари, които се осмеляваха да им поискат сметка, отговаряха небрежно и кратко: „Денеска е лош ден. Некем да платам.“ Баташки ги нае временно, след като уговори някои специални условия с шефа им — войводата Гурльо — тъй като присъствието на тия мъже в склада по всички линии бе доста опасно. Сега те се разхождаха важно с карабините си по двора, сучеха мустаци и правеха намеци пред Баташки да им се опече за довечера агне. Баташки обеща, но при условие да не пият.