Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

И Спасуна се събуди рано през този ден. Докато децата й спяха, тя се залови по навик с домашната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде в склада: донесе с кобилица вода от чешмата на съседите, напръска и помете двора, а после изми лицето и краката си. Като свърши това, тя отиде на фурната за хляб, купи от ранобудния бакалин малко извара за децата, като ругаеше скъпотията и го обвиняваше в спекула, а на връщане се отби против волята си в кръчмата.

— Добро утро, проклетнико!… — рече тя на кръчмаря, който беше поставил столовете върху масите и метеше заведението си. — За добро няма да отвориш толкова рано… Дай ми една ракия!…

В гласа й прозвуча угризение, смесено с яд, сякаш кръчмарят беше виновен за слабостта й да пие. Тя искаше да сръбне съвсем малко, колкото да успокои нервите си, възбудени от предстоящия ден.

— От сливовата ли? — попита кръчмарят.

— От сливовата, господ да те убие!… — викна Спасуна. Тя се разгневи отново на себе си поради угризението, че сливовата струваше по-скъпо от гроздовата и въпреки това искаше от нея.

— Огън да изгори кръчмата ти и всички, които влизат в нея!… На децата ми ушите да ядеш!…

— Яж си ги ти!… — ухилено рече кръчмарят, като постави чашка с ракия пред нея.

— И една кутия Томасян трето — добави Спасуна.

— Ще ги платиш ли?

— Когато съм взимала на вересия, бре?

Спасуна хвърли на тезгяха една никелова монета от десет лева. Кръчмарят знаеше, че тя щеше да плати, но искаше да мине за великодушен и да я предразположи към приказки. Той прибра небрежно парите и постави пред нея цигарите.

— Днес пак нещо такова, а?… Шарите, гледам… Да не е стачка? — попита той доверително.

— Не е твоя работа, урсус проклет!… — грубо отвърна тя, като изпи ракията. — Живеница да те умори, ако питаш повече!…

— Какво, от мене ли криеш?… — горчиво произнесе кръчмарят, сякаш беше предан до смърт на работническата класа.

— Натиснете, натиснете ги тия изедници!…

Но Спасуна не се поддаде на провокацията. Тя запали цигара и смукна жадно острия дим.

— На!… Пийни от мене!… — дружелюбно произнесе кръчмарят, като й поднесе втора чашка.

Спасуна погледна мрачно белите засукани мустаци на кръчмаря и отказа да пие. „Шашкънин — помисли тя. — Чака алъш-вериш от стачката.“ Кръчмарят разбра веднага, че този ден щеше да стане нещо. Безредиците го плашеха, но стачките носеха печалба. След виковете и заканите обикновено настъпваше унилост, през която работниците задушаваха грижите си с ракия. Кръчмарят почувствува приятната възбуда на мирен гражданин, който се радва на благоразумието си, докато глупците се гонят и трепят с полицията.

— Кога ще ми дадеш голямото момче за измикяр? — попита той, искайки да изрази ново доброжелателство.

Спасуна му се струваше опасен тип, с който не бе зле да поддържа добри отношения.

— Синовете си измикяри не давам!… — надменно отсече работничката, като запали нова цигара.

— Какво ще ги правиш?

— Ще ги уча.

— Нека гладуват тогава.

— Може!… — Спасуна изпусна като мъж острия дим през носа и погледна презрително кръчмаря. — В складовете ще ги пратя да работят, но измикяри не ги давам.

— Измикярин… работник, все едно!… — небрежно забеляза кръчмарят.

— Не е все едно, господ да те убие!… — неочаквано избухна Спасуна. — Ако го дам измикярин, ще заприлича на тебе!… Ти си почнал с измикярство.

Кръчмарят я погледна изумен и скандализиран. Намекът за миналото му го накара да почервенее от гняв, но благоразумието пред избухливия нрав на Спасуна го посъветва да мълчи. От борбата на двете чувства се роди обикновената му мазна и примирителна усмивка.

— Това да видиш!… — рече той самодоволно. — А сега съм чорбаджия.

— Чорбаджия ли?… Ти?… — Спасуна направи къса пауза, а след това избухна внезапно с висок гърлен смях. — Пак си измикярин… Слугуваш на пияниците и старшията.

Тя обърса устните си с длан и като продължаваше да се смее, излезе навън.

— Кучка!… — изръмжа кръчмарят след нея. — Нито да я почерпиш, нито да я напсуваш.

Като се върна в къщи, Спасуна приготви попара и събуди децата. Двете момчета се нахвърлиха лакомо върху паницата. Попарата беше с извара и овчо масло — рядък разкош за деца, свикнали да закусват само с хляб и червен пипер. Спасуна ги гледаше замислено. Едното беше на десет години, а другото на дванадесет. И двете бяха одрали кожата на баща си: същият едър кокал, дълги лица и спокойни светли очи, които излъчваха някакво сияние. Същински бащичковци!… Но дългите им ръце и крака бяха тънички, а лицата — бледи. Всяка пролет очите им се зачервяваха от сухоежбината през зимата — Спасуна ходеше по къщите да пере и нямаше кой да им готви. Слабичко ги хранеше тя!… Да, слабично ги хранеше, защото парите не стигаха, защото трябваше да им купува дрешки, учебници и тетрадки, защото беше решила да ги изучи поне до трети клас — непосилна цел за самотница без мъж, за работничка в тютюнев склад… Ех, немотия!… Спасуна въздъхна дълбоко. Немотията я накара да си спомни за щастливите дни, когато бе жив мъжът й и двамата работеха в склада на „Източни тютюни“, а децата гледаше майка й.