Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Какво е направила държавата досега? — възрази Блаже. В погледа му светнаха саркастични пламъчета, а гласът му прозвуча предизвикателно. Всички разбраха веднага, че той беше предварително уверен в жалкия изход на преговорите.

— Как какво?… — сърдито изръмжа главният инспектор на труда.

Младостта му будеше отначало у работниците доверие, но сега им стана ясно как се бе издигнал до високия пост. Въпреки изтънчената си, почти женствена външност, този младеж беше изпечен и закоравял подлец. Той изгледа многозначително дръзкия делегат и помоли господин генералния директор да продължи.

Господин генералният директор премина набързо върху другото искане на работниците — правото им да се организират свободно. Това искане също не интересуваше фирмите и той го отмина с презрителна забележка, че работниците не трябвало да усложняват въпроса с политически капризи. Но господин генералният директор се спря подробно върху желанието им да се увеличат надниците с двадесет на сто. В продължение на час и половина той описа изчерпателно как се беше развила кризата в тютюневите цени, какви героични усилия бяха положили фирмите, за да спасят производството, и колко тежко продължаваше още да бъде положението им. Заключението му беше пропито със студена горчивина и съжаление. Фирмите не могат да дадат никакво увеличение на надниците. В настоящия момент фирмите изнемогват. Да, фирмите и производството са пред прага на разорението, ако увеличат надниците. Той извади от чантата си куп книжа и доказа фактите с цифри.

Настъпи мълчание, в което отвън долетя военна музика. Делегатите гледаха втренчено елегантния костюм на директора, сякаш не можеха да проумеят как беше възможно да съществуват толкова хубаво облечени хора, докато хиляди жени и деца водят полугладно съществуване. Те си спомниха неволно за къщата му в най-тихата и сенчеста част на София, която струваше милиони, за американската му кола, за вилите му в Чамкория и Варна. Те си спомниха също тъй за къщите, вилите и колите на другите тютюневи господари и за грамадните заплати, които получаваха експертите и директорите им. Възможно ли беше да се твърди, че фирмите не могат да увеличат с двадесет на сто жалките надници? Дори неутралните, у които трудовият директор имаше пълно доверие, почувствуваха колко дръзка беше тази лъжа. Но господин генералният директор не се смути от явната й несъстоятелност и продължи с нахалството на по-силния.

— Вие искате увеличение на надниците с двадесет на сто — каза той, като втренчи хладните си очи в лицата на делегатите, сякаш желаеше да ги упрекне в тяхното безсърдечие. — Но питате ли се откъде фирмите могат да вземат тия двадесет на сто?… Ние понесохме най-големия товар на кризата, загубихме най-добрите купувачи в чужбина… Ние плащаме най-големите данъци, правим разходи за новите машини и тонгата, подобряваме хигиенните условия, осигуряваме ви в случай на болест и злополука…

Всичко това господин генералният директор подкрепваше с цифрови данни, които делегатите наистина трудно можеха да проверят.

— Вярно… — продължи той с добродушна снизходителност към съсловието, което представляваше. — Ние живеем по-добре от вас… Но затова пък вие нямате нашите грижи и безпокойства. Ако всеки от вас мисли как да нахрани в къщи две или три гърла, ние трябва да държим сметка как ще изплатим надниците на четиридесет хиляди тютюноработници и чиновници… Всъщност ние мислим повече за вашите жени и деца, отколкото вие, когато искате увеличаване на надниците и разорението на фирмите.

Генералният директор млъкна, търсейки в мисълта си други съкрушителни аргументи. Трудовият инспектор довърши с молива си платноходката и почна да рисува ракета за тенис. Ако работата свършеше с пет на сто и фирмите му дадеха обещаното възнаграждение, той щеше да летува във Варна като охолен човек. Мълчанието му показваше недвусмислено, че е съгласен по принцип с директора. След това той щеше да предложи, както бе уговорено, десет на сто, за да се стигне до съгласие между три и пет на сто, ако работниците се окажеха упорити и стачката заплашеше тютюните с разваляне. Но това щеше да стане чак на втората или третата среща. Двамата социалдемократи и безпартийните също мълчеха, чакайки директорът да се изкаже. Те не искаха да възразят остро, защото се боеха да не бъдат обвинени в комунизъм, и желаеха от сърце въпросът да се ликвидира с десет на сто. Само Блаже се осмели да вземе думата.