Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Ние без заслуги ли сме? — мрачно попита Стефан.

— Ах, да!… Ти все още продължаваш да се въртиш около честолюбието си!… Но успокой се. Нашите заслуги са нищожни в сравнение с тези, които имат други.

— А дейността ни в селата?

— Тя е похвална, но не ни дава право да бъдем генерали.

— Кой иска да бъде генерал?

— Ти.

Макс се усмихна. Стефан намръщено запали цигара и не съзна колко много приличаше на брат си.

— Грешиш!… — каза той след малко. — Аз искам просто стачката в града да се ръководи от интелигентни и образовани хора.

— А Шишко какъв е?

— Само неук и запален работник.

— Не е вярно. Шишко е природно интелигентен, хладнокръвен и честен. А това струва много повече от образованието.

— Не!… — Стефан поклати глава със семейната упоритост на всички Рединготовци. — Шишко е слаб в говоренето и не може да увлече масите… Той ще изтърве кормилото на общото събрание и стачката може да се изроди в икономическа. Не забравяй социалдемократите!… Те имат оратори с меден език и се упражняват в специални кръжоци по риторика. Цялата им група може да нахълта в стачния комитет.

— Е!… — Макс се усмихна. — А ние за какво сме? На събранието ще поддържаме Шишко.

— Значи, ние да вършим работа, а Шишко да командува? Така ли?

— Това дразни ли те?

— Да. Казвам го откровено. Макс го погледна недоволно.

— Пази се от грандоманията и дребнавото честолюбие, които са недостойни за един комунист!… Шишко е превъзходен другар и поддържа връзка с пълномощника на градския комитет. Ние сме длъжни да му се подчиняваме.

Евреинът стана и почна да облича оръфаното си зимно палто.

— Къде отиваш? — попита Стефан.

— Обличай се!… Имаме съвещание у Симеон. Поканиха и тебе.

— Няма да дойда — саркастично отговори Стефан. — Аз съм несигурен елемент.

Макс излезе от къщи и по калната пазарна улица тръгна към работническия квартал. Студеният североизточен вятър го накара веднага да вдигне яката на палтото си. Вечерният здрач се сгъстяваше, а над покривите се виеха с тъжни крясъци изгладнели ята от гарги. От дворищата на хановете, в които отсядаха селяни, от кръчмите и схлупените еврейски дюкянчета, от калта, влагата и студа лъхаше безнадеждна провинциална грозота.

Когато стигна до моста, Макс зави покрай реката и навлезе в лабиринта от тесни и още по-кални улички, в които тук-таме, на големи разстояния, мъждееха електрически лампи. От дворовете се разнасяше миризма на помийни ями. През малките ниски прозорчета, чиито светлини привличаха погледа, надзъртаха нерадостните очи на безработицата и бедността. Линеещо момиченце играеше върху пода с кукла от парцали. Повехнала млада жена переше наведена над корито. Върху одър, постлан с черга, лежеше уморен от напразното скитане мъж и гледаше неподвижно ниския таван. Безработните чакаха края на дългата и мрачна зима. Чакаха го безмълвно и мрачно.

Къщурката на Симеон се намираше почти на края на града, всред непроходими пространства от кал. Част от двора й беше наводнен от реката. Макс нагази смело в калта — бариера срещу шпионите и агентите на полицията, които пазеха обувките си и не си даваха труд да стигнат до тия места. От комина на къщурката излиташе дим. Макс почука върху единственото й осветено прозорче.

— Кой е?… — попита един мъжки глас.

Като чу отговора, Симеон отвори вратата и драсна в тъмното антре клечка кибрит. Пламъкът освети един чувал с картофи, върху който бяха нахвърляни каскети и вехти зимни палта. По стените висяха връзки с чесън, а до самия праг бяха натрупани кални обувки. По заповед на жена си Симеон караше посетителите да се изуват. Макс прие това с досада, защото чорапите му бяха скъсани, но се подчини.

В стаичката имаше не повече от пет-шест души, ала понеже бе малка, изглеждаше претъпкана. Мобилировката й се състоеше от сандък за дрехи, тенекиена печка, два стола, маса и одър, покрит с козяк. През средата на стаята беше опънато въже, върху което съхнеха пеленки, а до печката стоеше корито за къпане на дете. Симеон беше изпратил жена си и детето си у роднини.

Той имаше около тридесет години, дълго сухо лице и спокойни очи. Положението му не бе за оплакване. Той работеше и през зимата като истифчия в склада на „Фумаро“. След влизането на Макс той приклекна до печката и я разпали бързо, за да се стопли новодошлият.

На одъра седеше Шишко, пълен и астматичен мъж на петдесет години, с лъскаво плешиво теме и белези от рани върху лицето. От възрастта и посивелите му вежди лъхаше житейска опитност. Той бе загубил едното си око преди десет години в сбиване с полицията на един митинг, а другото, сякаш за да компенсира недъга му, светеше с някаква особена, мрачна острота. Лицето му беше енергично и бръснато. Задухът в гърдите го караше да диша тежко и шумно дори когато седеше неподвижно. Понеже беше известен на всички комунисти и навсякъде успяваше да разбунтува работниците, фирмите го приемаха на работа само в крайна нужда. Той беше почти неграмотен, но много опитен и добър истифчия.