Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Зимата по тия места беше печална и безутешна. Падаха снегове, но топлите беломорски течения, които идеха по долината на реката от юг, ги стопяваха веднага и превръщаха ниския работнически квартал в непроходимо блато. Реката прииждаше, мътните й води заливаха дворовете и оставяха жълти, пълни с миазми локви, чиито изпарения тровеха въздуха чак до късна пролет. В ниските смрадливи къщици горяха съчки и сух говежди тор, които децата събираха из околните баири през лятото. От сивото небе валеше ту дъжд, ту сняг, а по керемидите цвърчеха гладни врабчета. Затоплянето докарваше инфлуенца, а кишата правеше бедността още по-тъжна и грозна. Нерадостен беше животът в тия бордеи, лишени от въздух и светлина.

В задушните стаички, в които човек едва можеше да стои изправен, спяха по пет-шест души. Туберкулозните кашляха и заразяваха здравите. Децата хленчеха за хляб, а жените се караха и кълнеха ожесточено помежду си. Тази година, след безработицата през лятото, имаше глад, а гладът докара болести, скандали и поквара.

Мизерията озлобяваше всички. Един левичарски всекидневник изобличи „Никотиана“ и другите тютюневи фирми, като поиска данък върху печалбите им и попита правителството какво е направило за безработните и гладуващи тютюноработници. Вестникът бе спрян. Избухна малък обществен скандал. Журналистите, които играеха покер с Костов, нададоха тревога за комунистическата опасност. Не трябвало да се спекулира с нещастието на тридесет хиляди тютюноработници. Българският народ не се състоел само от тютюноработници. Всичко се дължело на кризата, която понасяли героично и самите работодатели. Освен това тютюноработниците трябвало да знаят, че са сезонни работници и да не разчитат само върху надници от тютюневите складове. И накрая можеше да се заключи, че тютюноработниците са лентяи, които предпочитат да гладуват, но не и да се заловят с друга работа.

А в тютюневите центрове, в работническите им квартали продължаваше да върлува хроничният, невидим за ситите глад. В душите на работниците се наслояваха омраза и гняв. Те съзираха все по-ясно колко егоистичен беше този свят, колко мрачно и безнадеждно се очертаваше съдбата им в него, ако не си помогнеха сами. Но всеки опит да направят това се обявяваше веднага за опасно и противодържавно действие. Господарите ги обвиняваха в мързел и алчност, родолюбците ги наричаха предатели, ситите се възмущаваха от грубостта им, полицията разгонваше събранията им. И тогава те разбраха, че не им оставаше нищо друго, освен да слушат другарите си, които искаха да съборят завинаги този омразен и жесток свят.

Невидими и ловки партийни функционери сновяха из тютюневите центрове и подготвяха борбата на гладните за повече хляб.

Стефан и Макс разбраха скоро, че нямаше да заемат в тази борба ръководните постове, които амбициите им желаеха. Другарите, които държеха нишките на подготовката, ги оставяха в сянка и това оскърбяваше честолюбието им. Макс беше по-сдържан, но Стефан роптаеше.

— Виждаш ли?… — каза веднъж Стефан в стаичката на евреина. — Те не ни съобщават дори партийните директиви до складовите дружества. Прости хора, без никакво образование знаят решенията на градския комитет, а ние гадаем дали ще има стачка, или не.

Макс запали цигара и се загледа замислено навън през прозорчето на стаичката си. Мрачният януарски ден навяваше досада и печал. От синьото небе валяха снежинки, които веднага се стопяваха. По калната пазарна улица, на която се намираха къщата и сарашката работилница на Яко, минаваше кола, натоварена с въглища. Дръгливото конче я теглеше с мъка, а господарят му го биеше и псуваше безмилостно.

— Е, да!… — внезапно произнесе Макс, като извърна глава. — Така трябва.

— Можеш ли да ме увериш наистина в това? — гневно попита Стефан.

— Мога — спокойно отговори евреинът. — Липсва ни моралният елемент.

— Какво наричаш морален елемент?

— Да произхождаш от работническата класа.

— Но това е сектантство, ограничен догматизъм, от който страда курсът на цялата партия.

— Не!… В сегашния отговорен момент това е предвидливост.

— Значи допускаш, че ние можем да изневерим на партията… И таз хубава!…

— Теоретично, да!… Ние имаме възможност да се върнем винаги в света, срещу който се борим. Нещо неуловимо и покварено в душите ни продължава да ни свързва още с него… И това е носталгията към спокойствието, към удобствата му, към лукса и загнилата му красота. Това е понякога мечтата за една светла и хубава стая с книги, за някое женско лице, което те е вълнувало… А от гледна точка на борбата за великата цел, която партията си е поставила, такива хора са несигурни и опасни. Разбираш ме, нали?… Оня ден ти ми разказваше прекалено възторжено за новата приятелка на брат си. Значи, красотата на жените от другия свят те вълнува!… Аз също имам проклети часове, в които не мога да се отърва от спомена за една жена, въпреки омразата, която изпитвам към порочната й душа, към декадентски красивото й тяло. Защо се вълнувам?… Защото в духа ми има нещо отровено от тази жена. С проста акробация на мисълта аз мога да намеря оправдание за света, който я е създал, и в минути на слабост вълнението ще съществува като опасно противоречие в духа ми. А хората от работническата класа са неуязвими срещу такива паразитни вълнения от другия свят. Те идат от низините на социалното робство, от глада, страданието и бедността. И затова в борбата остават непоколебими и твърди като стомана, а ние се огъваме, залитаме, вършим грешки… Затова ще изпитват винаги недоверие към нас, докато съществува светът, от който сме дошли и който може да ни приеме отново… Не, това недоверие не е сектантство!… В момента то е естествено и необходимо!… А сектантството е друго, за което сме говорили много пъти и което ти, в своята сприхавост, не можеш да разбереш… Сектантство е поставянето на непосилни за момента задачи, затварянето в конспиративни черупки, прахосването на ценни кадри в безполезни и лошо подготвени акции, враждебността към елементи, които биха могли да ни бъдат съюзници…