Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Аго Шабан се е така засмял и засиял, че ушите му са се намерили чак на врата. Той поправя миньорката на Радков и гласно съжалява:

— Да можех да ти дам моите мустаки, ама на-а, не може!

Инженер Томов излиза от бараката с апарат, нагласява блендата и премерва разстоянието.

— Приготви се!

Радков се вдървява на шосето, Салих и мълчаливият отстъпват, само аго Шабан е нещо недоволен и сумти:

— Абе, тъй е много… тъй е нищо! Боят ще се види само, не и силата… Я бе, Радков — досеща се той, — вдигни ме, както ме повдигна вчера, та и мене да засилиш покрай тебе до директора в София.

Докато се разправят те, по шосето идва камион: моят шофьор е поправил гумата и квичи с клаксона да се качвам, ала забелязал живописната група на пътя и фотографа, слиза и той от камиона и заедно с мене става зрител.

— Да го вдигна ли, другарю инженер? — пита Радков.

— Опитай — съгласява се инженерът.

Радков дава знак на аго Шабан да мине от лявата му страна, хваща с лявата си ръка помпиера за яката и без да се навежда и да бърза, започва да го вдига.

Инженерът слага апарата на окото, но Салих го спира с ръка:

— Чака-ай! Ако е за вдигане, вдигни мене, аз съм деветдесет и пет кила!

— Сложи си камъни в джобовете — съветва го мълчаливият, — за да направиш сто! Сложи, сложи! — навежда се той и започва да събира камъни и да му ги слага в джоба.

— Хвани и по една барамина в ръцете, че да видят с какво се печелят двестата и двайсет лева! — казва аго Шабан на Салиха, влетява в бараката и бързо излиза с две барамини. Салих взема и барамините и застава пред Радков:

— Дигай, братче!

Радков леко се навежда, хваща го за кръста, подхвърля го нагоре, като че подхвърля сноп, улавя го за гърба и го задържа високо над главата си.

Слисан от тоя неочакван изблик на нечовешка сила, инженер Томов забравя апарата и трябва да се намеси мълчаливият, за да го подсети:

— Щракай, другарю инженер!

Томов слага апарата на окото си. Радков — същи Голиат — седи с вдигнати ръце, а в ръцете му — с две барамини — дебеловратият като биче Салих. До тях ние с шофьора, случайните наблюдатели на тая сцена, зад тях, изтръпнал и ням, „Цанков камък“.

„Щрак!“

Снимката е свършена. Инженерът навива лентата и натъртва за ония, за които прави снимката:

— Ето ви документация!

После, забелязал, че Радков още позира, махва му с ръка:

— Пусни го бе, ще простине горе на тоя вятър!

Радков сваля Салих, Салих — барамините, а Шабан вади шишето от джоба и преди да го вдигне, благославя:

— Чок илларя, на калпазаните — холера,

на Салих и Радка — вино и ракия,

на чобаните — попска молитва,

а на попа — сопа!

Нека писарите гледат Радковата снимка и да внимават в картинката!

Пътищата, колкото ги имаше някога в Родопа, „държеха“ все билата — надиплени, каменливи, тесни, двама души срещнат ли се, „свитом ръки“ трябваше да се разминат. При най-малката виелица те ставаха непроходими, целият оня край се превръщаше в заснежена, гладна крепост, достъпна само за керкенезите и белоглавите орли.

През 1908 година по течението на Чая от Асеновград до Чепеларе беше продълбано шосе и в този край на Родопа за първи път се търкулна колело. Това е драматично време, когато мулетарският еснаф на кираджиите трябва да се преустроява в коларски. Благатко време за ханджиите, контрабандистите, минопритежателите и търговците, които нахлуват, помамени от зеленото злато, подземните богатства и тютюна! Трагично време за бедните „ахрянкове“, които се изправят с лице към двадесетия век с неговите автомобили. На първо време автомобилите идвали от чепеларското шосе повече за да ги плашат, отколкото да вършат работа — тези остроноси фордове с високи тавани и черни студебейкъри с файтонджийски тромби на кормилата. Шосейният „калабалък“ по това време все още го правят кираджийските каруци, които слизат от Райково, Устово и Чепеларе, натоварени с дъски, а се връщат с железария и колониал. Дните им обаче са преброени: подир черните студебейкъри към Чепеларе и Устово скоро ще се отправят камионите, ще обсебят шосето и каруците ще изчезнат; моторизираният грохот завинаги ще заглуши лиричната песен на колелетата. Тогава тъй нареченият „чепеларски път“ се превръща в автомобилен път, в един лош автомобилен път, с тесни криволичещи платна, с остри завои и уморителни нанагорнища.

Този път, който е предостатъчен за разминаване на две каруци, за два камиона е тесен и още по-тесен за многобройните превозни средства, които обслужват новото строителство в тоя процъфтяващ планински край. Трябваше да се направи нов, модерен път, пригоден за новите бързини и новите превозни средства. Възложиха го на трудоваците.