Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

А каква беше сензацията в тия времена? (Говоря за времената около 1928 година.) Това беше валякът … Валякът беше тръгнал от Катуница към Станимака, а оттам се очакваше да дойде и в село. Говореха се големи работи за валяка: как изравнявал пътя, та нищо по него „не висяло и стърчало“, как се търкалял сам, без да го тегли ни вол, ни бивол, ни кон, и комин си имал, и пара пущал, и гърмял, и фучал, и „мажел камъните като масло“. Следеше се пътят на валяка с голямо внимание и вълнението ставаше все по-голямо, колкото повече валякът наближаваше до село. „Минал е Воден!“ — чу се по едно време, а след няколко дни нова, необикновена вест: „Тръгнал е по пътя за Равдин!“.

Идеше, значи, валяк, заедно с него и шосето, а новините ставаха все по-ясни и подробни: Балабанов Васил видял, че имало в него машинист, а след това стана известно, че невероятната машина се движи с огън, затова с машиниста върви огняр. Даже се разбра, че той е от Царцово.

— Не може да бъде! Такъв човек от Царцово да излезе! — усъмняваше се Гурков Спас, който през войната бил взводен подофицер и смяташе, че всичко му е ясно.

— Не може да бъде! — повтаряше той. — От Царцово да излезе такъв човек!

И почваха споровете може ли или не може да излезе от Царцово такъв човек, с какво „върви машината“, колко камъни може дневно да „омачка“ и тъй в тъмния свят на хорските души, населени с духове и дракуси, постепенно влизаше с пушек и тътен валякът, за да разгони мрачните рожби на човешкото въображение и разчисти пътя за НОВОТО.

Четири десетилетия има-няма оттогава и целият тоя свят — материален и духовен — се стопи. Изчезна! На трета страница във вестниците имаше завчера със ситни букви на десетина реда обявено, че е изстрелян двеста и петдесетият или двеста и шестдесетият спътник на Земята — колкото думи и редове бяха отредени в същия вестник за попълването на силажните ями на текезесето в Мулдава.

Машините станаха повече от хората, аеропланите — повече от орлите (къде-къде повече!). По небето изкуствените (бързите) звезди така се смесиха с естествените, че не си вече сигурен коя е изкуствена и коя естествена. Славата на валяците толкова отдавна отгърмя, че нито за тях, нито за тракторите някой благоволява да си спомни, и аз си мисля като какво ли трябва да се случи, за да се изненада и разтърси въображението на днешния човек?

Има сега хора, които едва ли знаят, че се строят на „Въча“ пет язовира наведнъж. И да знаят, пет пари не дават, защото пороят на новостите така ни облъска с новини, че очи не останаха да се загледаш в едно, нито време — да се зачудиш и зарадваш. Уши не останаха да чуваш, глава не стига да събереш онова, дето го чуваш и виждаш!

Профучаха пред очите ни толкова неща, пречупи се една хилядолетна епоха и започна нова, а ние, речи го, не забелязахме.

Спрете и се обърнете, защото смяната на епохата приключва, а такава гледка всякога не може да се види: гайтанкиният пръч, а край него лети „Космос двеста и шейсет“!

Спука се гумата на камиона по пътя между село Михалково и „Цанков камък“. Шофьорът остана да я прави, а на мене каза:

— Ти недей вися над главата ми! Върви полека-лека, пък аз, като направя гумата, ще те настигна и ще се качиш пак.

Тръгнах полека-лека и тъй вървях и се обръщах, докато небето неочаквано притъмня и прокапаха дъждовни капки. Забързах, но — късно: вместо камионът догони ме дъждът и ме запра с такава сила, че докато стигна бараките на „Цанков камък“, целият се намерих във вода. За мой късмет в бараката гореше огън, а хората край огъня — разбрани хора, ми дадоха ватенка и натуряха в печката сухи дърва. Бяха четирима — накрачили тенекиената „жабка“, тримата млади, пехливански тип мъже, а четвъртият — с попреминали години, засивял и чернолик, накрехнал на главата си старо войнишко кепе.

— Аго Шабане, дай ракията! — обърна се към него най-високият от младите — мъж с мускулести рамене и тъмни кротки очи. — Къде си я потурчил?

Аго Шабан бърка във вътрешния джоб на ватенката, вади оттам едно преполовено шише с гроздова и ми го подава с тържествуващи очи:

— Заповядай!

Шишето минава от ръка в ръка, докато се връща пак при аго Шабан, който, преди да пие, го навдига и благославя:

— Чок илларя. На непрокопсаниците — холера!

На такива като нас — вино и ракия!

На чобаните — попска молитва,

на попа — сопа!

Двамата млади високо се засмиват, а третият, големият с кротките очи, им съска да замлъкнат: