Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Хайде от бабаитите ще бягаш да ги не срещнеш, но от данъците им къде ще бягаш? Данък след данък, харач, джизие, беглик и какво ли не. Дойде арнаутинът да ги събира, нямаш и — хайде в избата, а отгоре с вряла вода ще те поливат, докато ужасените близки хлопат от порта на порта да дирят на болката ти лек, т.е. пари, за да платят „данука“ и да отърват нещастната ти кожа… Плащаш криво-ляво данъка, залагаш овце и говеда, а след това започваш да се отплащаш на благодетеля, който в тежките минути ти е наброил парите за „данука“. Плащаш, плащаш, а то няма наплащане. Кози даваш, брави (овце) даваш, жито даваш, а и все не стига и няма край. И заживяваш с тревогата за следващия данък.

Такава е била съдбата на моите съселяни, мачкани от дивотията, немотията, страха… И се чудим на това отгоре: защо живели те на три часа път от Пловдив, виждали всеки ден как хората се обличат, в какви паници се хранят, с какви вилици и лъжици бодат храната, какви отходни места си правят, а в селото нищо не пренесли — нито вилици и лъжици (освен дървените), нито отходни места имат, нито къщите им — къщи, нито знаели две пиперки да попарят и осолят, за да имат през зимата туршия. Нищо-о! Две дървени гаванки: едната за чукане лук, другата за чесън, една копаня, дървени лъжици (за вилици и не помислял никой) — и ето ти живот. Един живот, в който хлябът е всичко! А и хлябът при слабите, остъргани от дъждовете ниви как се вади? Хвърляш крина, а излезе половина, ако нямаш овчици да я наториш, ако не се случи град да я ожули или киша да я скапе… Ако навреме овършееш. Затова хлябът е боготворен. Изпуснеш хляб от софрата — вдигнеш го, целунеш го и веднага искаш прошка: „Да ми прости хлябът!“ Когато кажеш мръсна дума или псувня, пак искаш позволение от хляба: „Да ми прости хлебецът!“ Когато се кълнеш — кълнеш — кълнеш се пак в хляба: „Да ме окьорави хлябът!“ Клетвата става с целуване не на кръста, а на хляба: „Тако ми хлебецът!“, „Хляб да има, а пък другото се носи.“ Паднат ли трохи от софрата, събират се и се изяждат, а не се хвърлят. Ако някой не иска да седне на софрата, казват му: „Да не си по-голям от хляба?“ Хлябът не може да се мачка, да се троши, да се ръфа, да се драще, небрежно да се чупи, грубо да се чепка. Един от къщата само държи хляба, реже го и всекиму го дава в ръката, с благоговение. Хлябът и трохите не могат да се настъпват, не могат да се хвърлят. Мръсни думи пред хляба не могат да се говорят, пред него хората не бива да се карат. Хлябът е господ, той е главната цел, непрестанният, вечният проблем за балканджията. Не случайно и в молитвите е влязъл: „Хляб наш насущни дажд нам днес!…“

Така е с хляба, но и с манджицата не е по-добре. По правило селската манджа е водна. Яхниите са от другия, богатия свят. Селската манджа е водна, за да е бол. Сипва се половин лъжица шарлаган, за да стане „звездалия“ манджа, останалото е вода, лъжици да напълни. Зачаткат ли десет лъжици в гювеча или копанята, където е насипана манджата — тогава ще ти стане ясно, че само чучурът спасява положението. Каша ли е — сипвай вода. Треволякът също влиза в ястията: скрипалец, съвлък, лобода, киселец, само дето бабушка не сме яли и пелин. С малко брашънце я пооваляш, с малко мазнинка я пооблажиш, а че я удавиш сетне с един бакър вода — ето ти „манджа“.

И пак не се позволяваше два пъти да нагребваш с лъжицата: „По еднъжкуш, мама, по еднъжкуш! То манджата не е за наядане, ами е за прислаждане…“ — казваше мама. Манджата, значи, не е, за да се наядеш, а да „протъкнеш“ хляба. Тя е само за „прислаждане“.

Картофите се ядяха необелени: „Бели ги, бели, то баща ти е офицерин!“ — скарал се беше Балабанов Алия на сина си, който се опитал да бели варените картофи. Защото тогава се смяташе за разсипия и за грях картофите да се белят. „Че то му е сладкото в люспата бе, хайванин с хайванин!“ — караше се дядо Рангел на своите внуци, когато започваха да издухват и белят опепелените печени картофи. И това не било в „турско“, а преди не повече от три десетилетия в родното ми село, дето е на три часа път от втората столица на България.

Най-голям деликатес по онова време беше „забеленият“ качамак. Трима се събрали, че разговаряли кое ли ще да е най-хубавото нещо на света. Единият рекъл: „Качамак!“ Другият добавил: „Ама да е питен и забелен (мачкан с лъжица и подпържен)!“ А третият, най-взискателният, отишъл най-далече, като забелязал, че може да признае питения и забелен качамак за най-хубавото нещо на света, ако се яде с кисело мляко.